– Знаеш ли, и аз обичах твоята колекция – каза тя неочаквано меко. – Тя беше част от живота ни. Когато я продадох, нещо в мен се скъса. Но си помислих – щом ти си готов да рискуваш нашето семейство, нашия дом заради собствените си удоволствия, защо аз трябва да пазя твоите съкровища?
Иван мълчеше, без да намира думи.
– Сбогом – каза Мария и излезе от кабинета. След минута входната врата се затвори с трясък.
Иван остана сам в празния кабинет, гледайки към празните рафтове. Телефонът му отново завибрира, но той не погледна. Вместо това извади от чекмеджето на бюрото стара снимка – той и баща му разглеждат току-що купена рядка марка. На гърба избледнели редове: „На сина ми. Пази това, което е наистина ценно.“
Горчивата ирония на тези думи го прониза. Не бе опазил най-важното – доверието, любовта, семейството си. Гонеше миражи и загуби реалността.
Телефонът иззвъня – този път не съобщение, а обаждане. На екрана се появи името Ванеса. Иван гледа мигащия екран няколко секунди и после решително натисна бутона за отказване на разговора. После отвори контактите си, намери името ѝ и я блокира. Това нямаше да върне колекцията му или да спаси брака му, но беше първата крачка към това да спре да руши живота си.
Излезе от дома си без посока; просто вървеше по улицата, опитвайки се да свикне с мисълта, че всичко е необратимо променено. Коли минаваха покрай него, минувачи бързаха по своите задачи, есенното слънце грееше над града. Светът продължаваше да съществува въпреки че неговият собствен свят току-що се бе разпаднал.
На кръстовището видя онзи ресторант, където често се срещаше с Ванеса. Изведнъж осъзна, че изобщо не желае да се връща там повече. Всички тези тайни срещи, откраднати часове, лъжите… За какво?
Иван обърна гръб и тръгна в обратната посока. Не знаеше дали някога ще успее да възстанови доверието на Мария; не знаеше дали дъщеря му ще го прости когато научи истината; не знаеше дали ще успее някога пак да събере колекцията си – вече несъществуваща. Но едно знаеше със сигурност: време беше да престане да лъже – себе си и другите.
Извади телефона си и написа съобщение – не до Ванеса, а до Мария: „Права си. Аз всичко провалих. Не знам дали може нещо още да се поправи, но бих искал поне да опитам. Ако ти е удобно за разговор – ще те чакам.“
Не очакваше бърз отговор, но телефонът завибрира почти веднага: „Разговорите вече няма да помогнат. Твърде късно е.“
Иван стисна телефона в ръката си и усети как по бузата му потича нещо мокро. Не бе плакал след погребението на баща си; а сега стоеше насред улицата и плачеше като дете осъзнал загубата на най-скъпото в живота си.
Баща му винаги казваше: „Истинската стойност не се измерва с пари; тя е това, което би дал само за да я запазиш.“ Иван така и не пожела нищо жертва за семейството си; а Мария пожертва неговата колекция само заради дома им.
Сега разбираше кой от двамата всъщност познава цената на истинските съкровища.
