А всичко започна толкова невинно. Просто разговори с млада колежка, просто желание отново да се почувства интересен, желан. Просто бягство от рутината, от усещането, че най-добрите години са останали зад гърба му. А сега беше загубил всичко.
Иван извади телефона си и погледна последното съобщение от Ванеса: „Чакам те вечерта, както обикновено.“ Какво можеше да ѝ каже? Че животът му току-що се е разпаднал като къща от карти?
От стаята на дъщеря му се чу звукът на отваряща се врата. Елена излезе в коридора – сънена, разрошена.
– Тате, карахте ли се? – попита тя, надниквайки към кухнята. – Чух високи гласове.
– Не, мила – опита се да се усмихне Иван. – Просто обсъждахме важни въпроси.
– Мама е някак странна напоследък – Елена пристъпи до хладилника и извади сок. – Вчера дойде някакъв мъж и дълго говориха в кабинета ти.
– Да… това беше по работа – Иван преглътна тежко. Значи колекционерът е бил тук, в неговия дом, разглеждал е съкровищата му преди да ги вземе завинаги.
– Надявам се всичко при вас да е наред? – Елена го погледна внимателно. – Изглеждаш някак пребледнял.
– Всичко е наред – излъга той. – Просто не съм спал добре. Много работа имам.
Елена кимна, не напълно убедена, но не зададе повече въпроси.
– Днес ще се върна късно, имаме репетиция – каза тя и допи сока си. – Не ме чакайте за вечеря.
Когато дъщеря му излезе, Иван бавно стана и тръгна към кабинета си. Там в специален шкаф държеше албумите си с марки. Когато отвори вратичката, видя празните рафтове. Всичко беше изчезнало. Само на бюрото лежеше плик с банкови документи — разписка за пълното погасяване на кредита.
Иван се отпусна в креслото с усещане за странна празнота вътре в себе си. Колекцията наистина означаваше много за него. Баща му я беше започнал още преди той да се роди; после двамата я продължиха заедно. Всяка марка имаше своя история и смисъл. Когато баща му почина, Иван си обеща да запази и умножи това наследство.
А сега всичко бе пропиляно — заради собствената му слабост и грешки.
Телефонът в джоба завибрира — съобщение от Ванеса: „Всичко наред ли е? Не ми отговаряш.“
Иван гледаше екрана без да знае какво да напише обратно. Какво изпитваше към тази жена? Любов? Увлечение? Или просто галеше егото си със самодоказването, че все още може да привлече млада красива жена? Заслужаваше ли всички жертви?
Вдигна очи и видя Мария на прага на стаята си — вече преоблечена, прибрала косата си и гримирана — готова да излиза навън.
– Отивам при адвоката – каза тя спокойно. – Да обсъдя подробностите по развода ни. Имаш два дни да си събереш нещата и да напуснеш жилището.
– Два дни?! – Иван скочи рязко.– Но къде ще отида?
– При любовницата ти – Мария сви рамене.– Нали точно това мечтаеше през всичките тези месеци?
– Не съм мечтал за развод… просто… обърках се…
– Сега ще бъде по-лесно — в гласа ѝ нямаше нито злоба, нито сарказъм — само умора.– Никакви обърквания повече… Чиста страница…
Тя тръгна към вратата, но внезапно спря поглед към празния шкаф
