– Скъпи, изплатих твоя кредит. Продадох колекцията ти от марки, докато беше при любовницата си – усмихна се Мария и подаде на съпруга си чаша сутрешно кафе.
Иван застина на прага на кухнята. Фразата, изречена с такъв обикновен тон, не достигна веднага до съзнанието му. Механично взе чашата, без да усеща топлината ѝ, и едва след това смисълът на казаното го връхлетя като лавина.
– Ти… какво направи? – гласът му прозвуча дрезгаво, сякаш не беше негов.
– Продадох колекцията ти от марки – повтори Мария със същата усмивка. – Помниш ли онзи колекционер от Пловдив, който предлагаше добри пари за нея? Свързах се с него, дойде вчера. Точно докато ти беше… зает.
Иван остави чашата на масата, страхувайки се да не я изпусне от внезапно отслабналите си пръсти. Колекцията, която събираше двадесет и пет години. Редки царски марки, съветски блокове, чуждестранна филателия… Неговото съкровище, неговата страст, неговото убежище.
– Не можа да… – изрече той едва чуто. – Нямаше право.
– Да не говорим за права – Мария седна на масата и внимателно приглади гънките на домашната си рокля. – По-добре кажи „благодаря“. Трети месец пропускаш вноските по кредита си, банката вече започна да звъни. Аз реших проблема.
Иван се строполи на стола срещу нея, усещайки как вътре в него всичко изстива.
– Колко? – попита тихо той. – Колко получи за нея?
– Един милион и седемстотин хиляди лева – Мария отпи от своята чаша. – Точно толкова стигнаха да покрия целия ти кредит.
– Тя струваше поне два пъти повече! – извика Иван и удари с длан по масата.
– Възможно е – сви рамене жена му. – Но нямаше време за наддаване. Освен това мисля, че той разбра ситуацията и се възползва от нея. Бизнесът си е бизнес.
Иван скри лицето си в ръце. Двадесет и пет години събиране… Безсънни нощи по аукциони, търсене на редки екземпляри, радостта при всяка находка… Всичко се превърна в пепел само за един ден.
– Защо го направи? – гласът му трепереше. – Защо?
– Казах ти вече — за да изплатя кредита.
– Можехме да намерим друг начин! Можех да взема допълнителни часове в училище или най-накрая да продам колата!
– Колата ти не струва дори половината дълг — спокойно отвърна Мария. — А допълнителните часове… Знаеш ли, уморих се да вярвам на обещанията ти. Особено след като разбрах, че парите ги харчиш не само за нашето семейство.
Иван повдигна поглед към жена си — красива, спокойна и събрана както преди двадесет години когато се запознаха; но сега в очите ѝ имаше нещо ново — ледена решимост.
— Следила ли си ме? — попита той.
— Не — поклати глава тя.— Просто понякога сметка от ресторант случайно пристига до общия ни имейл… А друг път касови бележки от бижутерийния магазин изпадат от джобовете на сакото ти… Знаеш ли — първо мислех че ми готвиш изненада… Чаках… После разбрах че изненадата няма да е за мен…
Иван мълчеше; какво можеше да каже? Да отрича очевидното? Да лъже още повече?
— Щях всичко да разкажа — промълви най-сетне той.— Просто… нямах сили как…
