Димитър нахлу в хола, изплашено гледайки ту към майка си, ту към съпругата си.
– Какво се е случило?
– Жена ти твърди, че е напуснала работа!
Димитър се обърна към Елена.
– Вярно ли е?
– Вярно е.
– Но… защо? По каква причина?
Елена го погледна спокойно и почти със съжаление.
— Защото намерих много по-добра работа. Плащат двойно повече. Вярно, в друг град.
— В друг град?! — изписка Благовеста. — Напълно ли полудя? А семейството? А домът?
— Какво семейство, Благовеста? — обърна се Елена към нея. — Това ли наричате семейство – където вече събирате пари на мъжа ми за апартамент за новата му жена? Където аз съм просто добиче, което трябва да работи за вас? Всичко чух. Преди две седмици.
Лицето на Благовеста пламна в пурпурночервено.
— Подслушвала си?!
— Прибрах се вкъщи. В моя собствен дом. Или… извинете, във вашия дом. Тук нищо не е мое. Дори и мъжът ми не е мой: и той е ваш.
Тя се обърна към пребледнелия Димитър, който само отваряше уста като риба на сухо.
— Ще подам молба за развод. Документите вече са при адвоката. Наех апартамент, утре с Натали се преместваме там. Можеш да виждаш дъщеря си когато пожелаеш, няма да ти преча. Издръжката – двадесет и пет процента от заплатата ти. И да, говоря за истинската ти заплата, а не тази, която показваш на майка си.
— Нямаш право! — изпищя Благовеста. — Не можеш да вземеш детето! Тя е моята внучка!
— Тя е моята дъщеричка — поправи я спокойно Елена. — И разбира се че мога да я взема със себе си – аз съм майка ѝ. А вие… вие сте просто бабата. Бабата, която три години нито веднъж не я изведе на разходка, не я заведе на детска градина, не ѝ прочете приказка преди лягане. Вие умеете само едно – да броите чуждите пари.
Стана и тръгна към вратата.
— Елена, почакай! — най-сетне дойде на себе си Димитър. — Нека поговорим! Не решавай така прибързано!
Елена спря на прага.
— Три години, Димитър! Три години имахте време да говориш с мен поне веднъж като човек; поне веднъж да ме защитиш; поне веднъж да бъдеш мъж до мен вместо послушното момченце на мама ти… Времето изтече.
— Къде ще отидеш? От какво ще живееш? — извика след нея ядосано Благовеста.
Елена се обърна и се усмихна – толкова искрено както отдавна не беше:
— Ще живея от собствената си заплата – тази двойната! Двеста и петдесет хиляди форинта месечно! Казах ви вече: имам нова работа; само забравих да спомена че работя там вече цял месец дистанционно… А вие бяхте толкова заети с моите доходи че дори не забелязахте…
Излезе и ги остави насред хола: майката и сина; свекървата и синът ѝ подчинен; с общия им бюджет в който изведнъж зейна дупка от сто и двадесет хиляди форинта месечно…
На следващата сутрин Елена и Натали се преместиха в новия апартамент. Свекървата направи сцена – опита се да им препречи пътя и ги заплаши с полицията; но Елена просто качи двата куфара в повикания такси и отпътуваха…
Новият апартамент беше просторен и светъл; Натали тичаше от стая в стая възторжено:
— Мамо! Всичко тук е толкова красиво! Това вече нашият дом ли е?
— Да, мило мое… Нашият!
— А татко къде ще живее?
— Татко ще остане при баба си… Но ще идва при нас на гости…
— А баба?
Елена замълча и погледна през прозореца към парка отвън:
— Баба… баба ще живее своя живот… а ние нашия…
Телефонът звънеше почти без прекъсване: Димитър… Благовеста… пак Димитър… Елена заглуши звука му и започна подреждането на новия им живот – първия истински свободен живот…
Мина седмица докато Димитър откри адреса им; появи се пред входната врата с букет цветя и виновен поглед:
— Елена… хайде пак да живеем заедно… Говорих с майка ми: съгласи се половината ѝ пенсия/заплата (каквото беше) да бъде твоя…
Елена го изгледа така че сама не знаеше дали ѝ иде да плаче или да се смее: половината ѝ пенсия/заплата!… Каква щедрост…
— Димитър… върви си у дома… Майчицата ти те чака сигурно вече ти готви вечерята…
— Но аз…
— Не!… Просто не!… През уикендите можеш да идваш при Натали; списък какво ѝ трябва ще изпратя по имейл; а издръжката очаквам всеки месец до петнадесето число…
Затвори му още преди той въобще да каже каквото било… Из апартамента ухаеше прясно изпечена баница – току-що бяха пекли сладкиши с Натали: първата тава в новия им дом… Там където всичко беше тяхно… Наистина тяхно…
В стария апартамент междувременно Благовеста беше приведена над тефтера със сметки: цифрите никак не излизаха както трябваше… Без доходите на Елена прочутият „семейният“ бюджет започваше направо да рухва… Оказа се че пенсията плюс заплатата на Димитър едва стигат за сметки плюс храна… За отделяне за жилище можеха само да забравят…
„Няма страшно“ – мъмреше тя сама докато триеше яростно числата после ги преписваше пак – „Щом разбере че сама няма как ще пропълзи обратно!… Всички така правят!…“
Но Елена така й не пропълзя обратно нито след месец нито след два нито след половин година… Живеше работеше възпитаваше дъщерята си… И най-важното беше свободна!… Свободна от токсичната свекърва слабохарактерния мъж униженията постоянния контрол…
И всяка сутрин когато ставаше в собствения си дом гледаше слънцето през прозореца усмихвайки се тихо защото това слънце бе нейното слънце!… То грееше върху нейния живот!
