Тя изрече тези думи така, сякаш прави огромна милост на снаха си.
– Колко? – попита Елена.
– Ами… към три хиляди на месец ще стигнат. Повече не ти трябват, нали не се налага много да се киприш – работа и вкъщи, това е.
Елена бързо пресметна. Три хиляди от нейните шестдесет хиляди. Около пет процента от собствената ѝ заплата.
– Щедро – отбеляза тя без емоция.
Благовеста доволно кимна, без да усети и капка ирония.
– Нали така! И на Димитър давам джобни. На него, разбира се, малко повече му трябват – той е мъж, има срещи, представителни разходи.
– Мамо, недей… – промърмори смутено Димитър.
– Хайде сега, сине. Всичко разбирам. Ти си нашият стълб в семейството.
Елена погледна към съпруга си. „Стълбът“, който дава цялата си заплата на майка си и на тридесет и пет години получава джобни от нея. Тя наведе поглед и тихо продължи да яде.
Около месец по-късно се случи нещо неочаквано. На работното ѝ място ѝ предложиха повишение. Нова позиция, повече задачи и почти двойно по-голяма заплата. Шефката ѝ – жена около петдесетте с трезва преценка – я извика насаме след едно съвещание.
– Елена, отличен специалист сте. Но предупреждавам: това означава не само по-висока заплата. Идва с повече отговорности. Командировки. Гъвкаво работно време. Ще издържите ли?
– Ще издържа – отвърна твърдо тя.
– А семейството? Съпругът ви няма ли да възрази?
Елена се усмихна странно.
– Семейството ще се радва само на това.
Вкъщи по време на вечеря съобщи новината. Благовеста направо грейна.
– Еха! Това вече е новина! Браво, Елена! Значи семейната ни каса ще се напълни още повече!
– Да – кимна Елена. – Доста повече даже.
– И колко ще взимаш сега?
– Сто и двадесет хиляди лева.
Благовеста едва не се задави с чая си.
– Колко?!
– Сто и двадесет хиляди. Разбира се, това включва бонусите и парите за командировки също.
В очите на Благовеста проблесна алчен блясък. Вече смяташе за какво ще стигне тази сума: ремонт в дневната, нови мебели, може би дори малка почивка в някой български курорт със спа център.
– Това е страхотно! Просто чудесно! Димитър, чуваш ли? Жена ти направо надмина себе си!
Димитър кимна и погледна жена си; в очите му имаше искрена изненада и лека тревога. Такъв скок в кариерата изобщо не беше очаквал: според него жената трябваше кротко да работи някъде скромно; повишенията били за мъжете…
– Поздравления – измъкна той най-накрая от себе си.
– Благодаря ти – отвърна Елена спокойно. – Между другото ще имам командировки също така. Първата е след две седмици — заминавам за Пловдив за пет дни.
– Командировка? – присви очи Благовеста.– А домът? Детето?
– Натали може да бъде записана в занималня или пък вие двамата — ти и Димитър — ще се справите с нея сами. Все пак сме семейство, нали? Всичко тук е общо — помагаме си взаимно!
Благовеста стисна устни недоволно, но нищо не каза — сто и двадесетте хиляди лева месечно оправдаваха известните неудобства…
Първата увеличена заплата пристигна след месец; както винаги досега Елена я предаде цялата на свекърва си; тя прилежно преброи банкнотите — лицето ѝ сияеше от радост:
— Елена… къде са останалите?
— Какви „останали“?
— Нали каза сто и двадесет?! А тук има само осемдесет…
— Аха… Останалите четиридесет са командировъчните пари — те идват по отделна карта; целеви средства са… За всяка стотинка трябва отчет…
Свекървата ѝ сбърчи чело:
— Но нали няма как всичките да ги похарчиш там… Може поне малко да спестиш…
— Може — призна Елена.— Само че отчетността я гледат много строго… Всеки един касов бон…
В действителност това беше вярно само наполовина: парите за командировки идваха отделно, но контролът далеч не беше толкова строг както го представяше тя пред Благовеста…
После пътуванията зачестиха: Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново — по три-пет дни отсъстваше от дома; детето оставаше при мъжа ѝ или свекървата; Благовеста мрънкаше понякога но трупащите се пари оправдаваха неудобствата…
Димитър постепенно забеляза промяната у жена си: стана по-уверена спокойна; вече не реагираше остро на забележките на свекървата нито спореше или обиждаше се… Просто вършеше каквото трябва а извън стените на жилището живееше свой живот…
— Елена… Не ти ли стигат вече тези командировки? — подхвана една вечер докато тя опаковаше куфара.— Натали тъгува… И аз също…
Елена го погледна спокойно:
— А майка ти? Тя липсвам ли ѝ?
— Какво общо има майка ми тук?
— Това че тук думата винаги има тя… Попитай я дали би искала да спра командировките и бонусите… Ако каже „да“, утре подавам молба за отказ…
Димитър замълча… Прекрасно знаеше че майка му никога няма да се лиши доброволно от такъв доход…
А през това време Елена вече живееше два паралелни живота…
