– Съжалявам, но тези пари ще отидат по общата семейна сметка – прозвуча присъдата в думите на Благовеста, когато Елена показа на съпруга си плика с първата си заплата след майчинството. – В тази къща всичко е общо. Винаги е било така.
Елена застина на прага на хола. Пръстите ѝ побеляха, докато стискаше пазения като съкровище плик, който беше получила едва преди час. Осем месеца чакаше този момент: да се върне на работа, да получи първата си заплата, най-сетне отново да се почувства човек, а не просто придатък към детската количка. И сега Благовеста ѝ отне тази радост със същото спокойствие, с което през последните три години в тази къща ѝ беше отнемала всичко.
Димитър седеше между двете жени на дивана – между съпругата и майка си. Погледът му се местеше ту към едната, ту към другата жена, но Елена вече знаеше накъде ще тръгне всичко това. Отново щеше да мълчи. Пак щеше да се преструва, че нищо не се случва. За пореден път щеше да я остави сама в тази война, в която тя още от самото начало нямаше шанс.
– Благовеста, това е моята заплата. Аз работих за тези пари – опита се Елена да говори спокойно, макар отвътре всичко в нея да кипеше.
Свекървата ѝ се усмихна с онази позната снизходителна полуусмивка, с която винаги я посрещаше всеки път, когато снаха ѝ дръзнеше да прояви самостоятелност.
– Скъпа моя, ти живееш в моята къща. Ядеш моята храна. Ползваш моите вещи. Наистина ли мислиш, че можеш просто така да отделиш парите за себе си? Това е неуважение към семейството ни и нашите традиции. Нали така е, Димитър?
Всички погледи се насочиха към мъжа. Той седеше прегърбен и гледаше собствените си ръце. Елена видя как раменете му се напрягат; усети как сякаш се готви за нещо – може би искаше нещо да каже? Но щом вдигна очи към него, жената вече разпозна онзи празен и до болка познат израз в погледа му.
– Майка ми е права. Така ще е по-добре за всички – измърмори той и дори не погледна жена си.
В този миг нещо вътре в Елена се скъса. Не че рухна – по-скоро някаква струна вътре в нея просто изпука след твърде дълго напрежение. Погледна съпруга си после свекървата си – тя вече победоносно и уверено протягаше ръка за плика.
– Добре – каза Елена напълно равнодушно.– Заповядайте.
Подаде плика на Благовеста. Тя го прие със задоволство и триумфална усмивка без дори да забележи особения твърд блясък в очите на снаха си.
– Виждаш ли? Все пак разумно момиче си ти! Винаги съм го знаела! Ще го сложа в семейния сейф – там ще бъде по-сигурно.
Свекървата тържествено излезе от стаята с плода на чуждия труд под ръка. Димитър въздъхна облекчено — сигурен бе, че конфликтът вече е приключил; дори протегна ръце към жена си за прегръдка — но Елена направи крачка назад.
– Не ме докосвай – прошепна тихо тя и влезе в общата им стая.
От този ден нататък сякаш нещо коренно различно настъпваше у дома им. На пръв поглед всичко остана както преди: Елена продължаваше да става всяка сутрин в шест часа; приготвяше закуска за всички; водеше малката Натали на детска градина; тръгваше на работа; вечер бързаше обратно вкъщи; готвеше вечеря; приспиваше детето… Само че движенията ѝ все повече напомняха действията на програмиран автомат: точни до педантичност — премерени — лишени от всякакво чувство.
Благовеста празнуваше вътрешно победата си: беше убедена — най-сетне е пречупила непокорната снаха и я научила какво значат истинските семейни ценности! Всяка сутрин по време на закуската с огромно удоволствие разказваше колко много растяло семейното им богатство:
– Виждате ли колко по-добре стават нещата като сме единни! – проповядваше тя намазвайки дебел пласт масло върху филията хляб.– И Елена допринася със своето; аз давам пенсията; Димитър носи заплатата… А аз като най-опитната разпределям средствата! Догодина може даже нова кола ще можем да купим!
– За кого? „За нас“ ли? – попита веднъж Елена без дори да повдигне глава от чинията си.
– Как така „за кого“? За семейството естествено! На Димитър му трябва по-надеждна кола — все пак той е главата тук!
– Но той вече има автомобил… А аз нямам никакъв…
Свекървата помръкна:
– За какво ти е кола? Димитър винаги може да те закара ако имаш нужда!
– Когато има време… – промълви тихо Елена.
– Недей пак започвай! — прекъсна я остро Благовеста.— Този въпрос вече сме го приключили! Парите са за общите цели!
Елена кимна без повече думи… Изобщо говореше все по-рядко напоследък: Димитър първоначално опита няколко пъти внимателно да я разпита какво ѝ има — но жената само кратко отвръщаше: нищо ми няма — просто съм уморена — много работа… Мъжът успокои душата си: нямаше повече караници; майката доволна; жена му не спори… Какво още би могло да липсва?
Мина месец… Елена получи и втория си аванс — подаде го мълчаливо на свекървата… Тя прие парите като най-нормалното нещо на света: дори „благодаря“ не каза — само кимна и ги занесе във „личната“ стая където държеше семейните спестявания във стар социалистически сейф…
– Представете си само над какво мислих наскоро! — обади се една вечер докато всички вечеряха.— Може би трябва малко джобни пари все пак отпуснем за Елена? Все пак жена е… Нужни са й дреболии: чорапи например или червило…
