След половин година Мартин ѝ предложи брак. Мария не се съгласи веднага. Страхът от повторение на миналото беше силен.
— Страх ме е — призна си тя.
— От какво?
— Че всичко ще се повтори. Че майка ти ще започне да ме унижава, а ти ще мълчиш.
Мартин я прегърна.
— Мария, чуй ме внимателно. Аз не съм Иван. Майка ми няма право на глас в нашите отношения. Ако само веднъж си позволи неуважение към теб, просто ще спра да общувам с нея. Ти си моят приоритет. Винаги.
— Но тя все пак ти е майка…
— И какво от това? Това не ѝ дава право да унижава хората. Никой няма такова право.
Сватбата беше скромна — само най-близки приятели и роднини. Калина се държа достойно, дори помогна с организацията.
— Знаете ли — каза тя на Мария преди церемонията, — радвам се, че Мартин срещна вас. Правите го щастлив.
— Благодаря ви, Калина.
— И още… Мартин ми разказа вашата история. За първия брак. Ужасно е, когато свекървата се държи така. Обещавам ви — никога няма да бъда такава.
Мария се усмихна.
— Вярвам ви.
Минаха две години щастлив брак. Мартин удържа на думата си — винаги беше на страната на Мария. Калина също спази обещанието си — уважаваше границите им и никога не се месеше в семейството им с нежелани съвети.
Веднъж Мария срещна Иван в търговския център. Беше много променен — остарял, изглеждаше изтощен.
— Мария? Изглеждаш прекрасно!
— Благодаря! Как си?
— Добре съм… Живея с майка ми… Тя… често те споменава. Казва, че е била неправа…
— Миналото не може да се върне, Иван.
— Знам… Аз… исках да кажа, че съжалявам за всичко… Бях страхливец и подлец…
— Беше мамин синче… Всъщност сигурно още си такъв…
— Да… вероятно е така… Щастлива ли си?
— Много!
— Радвам се за теб! Наистина! Заслужаваш щастието!
Сбогуваха се и Мария продължи напред — към Мартин, който я чакаше до колата; към своето истинско щастие.
Вкъщи Мартин я прегърна:
— Всичко наред ли е?
— Да… Просто срещнах призрак от миналото…
— Иван?
— Да… Знаеш ли, мислех си, че ще се ядосам като го видя… Или ще ми стане мъчно… Но нищо не почувствах… Само жалост…
— Към него?
— Към онова момиче, което пет години търпя унижения… Което не вярваше, че заслужава повече… Добре че намери сили да си тръгне…
— И за да срещне мен! — усмихна се Мартин.
— И за да срещне теб…
Вечерта позвъни Калина:
— Марийче, тук изпекох едни питки! Не искате ли утре да дойдете на гости?
— С удоволствие, Калина!
— И това… помислих си… Не е ли време вече за деца? Не настоявам де – просто питам! Много ми се иска внучета да гледам!
Мария се засмя:
— Тъкмо за това мислим!
– Наистина ли? Ох, колко хубаво! Ама не бързайте – аз няма да ви притискам! Само ако има нужда – винаги ще помогна с радост!
След като затвори телефона, Мария помисли колко странен е животът понякога: там където търсиш любов и приемане – получаваш унижение и болка; а там където те е страх от повторение – намираш истинско семейство.
Свекървата може да бъде приятелка вместо враг; мъжът може да защитава вместо да се крие зад полата на майка си; а снаха може да бъде щастлива, обичана и уважавана жена.
Най-важното е – никога не търпи там където не те ценят; и не се страхувай да тръгнеш си дори когато те е страх – защото истинското щастие очаква тези които имат смелостта сами да го потърсят!
Мария погали корема си: там под сърцето ѝ вече растеше нов живот… Още не беше казала на Мартин – искаше това да бъде изненада… Но знаеше: той ще бъде щастлив! А Калина – още повече!
Това вече ще бъде друга история: история за любовта, уважението и истинското семейство; онова семейство в което свекървата е приятелка а не враг; мъжът – опора и закрила; а снаха – любима и желана жена…
Именно такава съдба заслужава всяка жена.
И никога не трябва човек
да приема по-малко.
Никога.
