— Но аз те обичам!
— Любовта не са само думи. Това са и постъпки. А твоите постъпки говореха обратното.
— Мама се извинява. Готова е да те приеме.
Мария се засмя.
— Сега ли е готова? Когато разбра, че синът ѝ я е лъгал? Не, Иван. Аз не съм вещ, която може да бъде приемана или отхвърляна. Аз съм човек и заслужавам уважение.
Разводът беше финализиран след месец. Мария подписа документите с леко сърце. Виолета опита да поговори с нея след заседанието.
— Мария, хайде да забравим всичко лошо. Върни се. Аз сгреших.
— Виолета, не става въпрос само за това, че сте сгрешили. Пет години системно рушихте самочувствието ми, унижавахте ме, правехте живота ми непоносим. А синът ви го позволяваше. Няма път назад.
— Но ти обичаш Иван!
— Обичах го. Но любов без уважение е зависимост. А аз вече не завися от никого.
Измина година. Мария разцъфтя. Новата работа се оказа интересна и перспективна — бързо напредна в кариерата и стана началник отдел. Записа се на курсове по английски, започна да пътува — посети Италия, за която мечтаеше, но Иван винаги казваше, че е скъпо.
Животът ѝ придоби нови цветове — срещаше се с приятели, ходеше на театър и изложби; правеше всичко онова, което си забраняваше по време на брака от страх пред поредното недоволство на свекървата си.
Един ден в кафене към масата ѝ се приближи мъж.
— Извинете, може ли да седна? Всички маси са заети.
Мария вдигна поглед и видя приятен мъж около тридесет и пет години с открита усмивка.
— Разбира се.
Завърза се разговор — казваше се Мартин и беше архитект; тъкмо се беше върнал от командировка. Говориха за пътуванията си, книги и кино — времето мина неусетно.
— Може ли телефона ви? — попита Мартин щом дойде време да си тръгват.
Мария помисли за секунда и после се усмихна:
— Може.
Започнаха да излизат заедно — Мартин беше внимателен и грижовен; най-важното — виждаше в Мария личност: ценеше мнението ѝ, подкрепяше начинанията ѝ и се гордееше с успехите ѝ.
— Имам майка — предупреди той след месец връзка. — Тя… специфична е малко; обича да си пъха носа където не ѝ е работа…
Мария леко се напрегна:
— И?
— И ясно съм поставил границите: личният ми живот си е мой живот; може да изразява мнение, но решенията ги вземам аз самият! И ако някой посмее да обиди жената която обичам — просто ще прекратя отношенията си с този човек… Дори ако това е майка ми!
Мария го погледна изненадано:
— Сериозно ли?
— Напълно! Семейството е важно… Но семейството сме преди всичко ти и аз – ако решим да бъдем заедно! Всички останали са роднини – обичани и важни хора… но не главните!
Срещата с майката на Мартин премина… интересно: Калина определено беше жена с характер!
— Значи сте разведена? – директно попита тя.
— Да – спокойно отвърна Мария.
— И нямате деца?
— Не.
— Хм… А къде работите?
Мария разказа за длъжността си; Калина повдигна вежда:
— Кариера правите значи…
– Мамо – предупредително каза Мартин.
– Какво „мамо“? Просто питам…
След вечерята Калина отиде в кухнята; тогава Мартин хвана Мария за ръката:
– Прости ѝ… Наистина няма лошо у нея – просто…
– Просто е свикнала да контролира живота ти?
– Опитвала се е… Но аз отдавна съм възрастен човек със собствено мнение!
Когато Калина се върна при тях изненадващо каза:
– Знаете ли Мария – харесвате ми! Имате характер! На моя Мартин точно такава жена му трябва – със силен дух!
Мария остана изненадана но замълча…
После когато двамата останаха сами той избухна в смях:
– Това беше най-големият комплимент от майка ми! Обикновено никого не одобрява още първият път…
– А ако не ви беше одобрила?
– Щеше да бъде нейният проблем – а не нашият!
