Стъклената ваза с орхидеи полетя право към стената и се разби на хиляди парчета.
— Вън от дома ми, безплодна празноцветка! — гласът на свекървата трепереше от ярост, а лицето ѝ бе почервеняло от гняв.
Мария стоеше в средата на хола, невярваща на ушите си. Пет години брак, пет години опити да изгради отношения с Виолета — и всичко се срина за един миг. Сълзите се стичаха по бузите ѝ, но тя дори не се опита да ги избърше. В гърдите ѝ всичко гореше от обида и унижение.
Иван седеше на дивана, заровил поглед в телефона си. Нейният съпруг, човекът, който би трябвало да я защитава, мълчеше. Както винаги.
— Иван — прошепна Мария, — чуваш ли какво казва тя?
Той вдигна очи и в тях нямаше нито съчувствие, нито подкрепа. Само умора.
— Мамо, може би стига вече? — изморено каза той, но Виолета само махна с ръка.
— Млъкни! Знам какво правя. Тази жена не заслужава да бъде част от нашето семейство. Пет години минаха, а внуци така и няма. За какво ми е такава снаха?
Мария усети как нещо вътре в нея се скъса. Всички тези години бе търпяла забележки, подмятания и постоянни сравнения с бившите приятелки на Иван. Но това… това беше последната капка.
— Виолета — гласът на Мария трепереше, но тя се насили да говори твърдо — нямате право да разговаряте така с мен. Аз съм ви снаха, съпруга на вашия син и изисквам уважение.
Свекървата се засмя студено и презрително.
— Уважение? Ти? Че ти какво представляваш изобщо? Обикновена продавачка, която синът ми е намерил незнайно къде. Още от първия ден знаех, че не си ни подходяща. Но Иван беше влюбен като глупак. А сега какво? Къде е резултатът? Къде е продължението на рода?
— Мамо, спри — най-накрая Иван стана от дивана, но гласът му звучеше несигурно.
— А ти мълчи! — обърна се към него Виолета. — Колко пъти ти казвах — трябваше да се ожениш за Натали! Ето това беше момиче както трябва! От добро семейство е, образована е и има обноски. А тази…
Тя погледна Мария презрително.
— Тази дори дете не може да роди.
Мария сви юмруци. Колко нощи бе плакала заради това, че не може да забременее… Колко лекари бе обиколила и колко изследвания направила… И през цялото това време Иван ѝ повтаряше колко я обича такава каквато е; че децата не са най-важното… Лъжа!
— Знаете ли какво, Виолета… — Мария се изправи и погледна свекърва си право в очите: — Прави сте. Наистина си тръгвам от този дом.
Иван понечи да я спре с жеста си към нея.
— Не, Иван! Достатъчно! Омръзна ми винаги аз да съм жертвеният козел във вашето семейство; омръзна ми от постоянните унижения; омръзна ми ти никога да не заставаш зад мен!
— Мария… почакай… хайде да поговорим…
— За какво? За това как майка ти ме нарича празноцветка? Или за това как ти мълчиш всеки път когато го прави?
Мария тръгна към изхода, но Виолета препречи пътя ѝ.
— И къде ще ходиш? При майка си в едностайния апартамент някъде по покрайнините? Или ще живееш под наем някъде другаде?
— Това вече не ви влиза в работата!
— Охо! Голяма гордост сме станали! Без нас ти си никоя!
Мария заобиколи свекървата и тръгна към спалнята да събира багажа си. Ръцете ѝ трепереха силно; въпреки това тя принуди себе си да действа методично: прибираше дрехите си в чантата една по една; документите; малкото бижута…
Иван я последва вътре:
— Мария… недей така… Мама просто избухна – не го мисли лошо…
— Не го мисли лошо?! Пет години вече твоята майка ме трови! А ти все намираш оправдания: „Не го мисли лошо“, „Такъв ѝ бил характерът“, „Не го взимай навътре“…
— Но тя ми е майка…
— А аз съм ти жена! Или бях… Защото от днес подавам молба за развод!
Иван пребледня:
— Не говориш сериозно…
