Когато затвори телефона, сълзите сами потекоха. Тя плачеше не заради парите и не заради скандала — плачеше за онова малко момиче, което цял живот е чакало любов. И за жената, която най-накрая разбра: най-страшната диагноза в живота ѝ не е болестта на съпруга ѝ, а майчиното равнодушие. А за него няма лекарства.
Изминаха пет години. Дълговете бяха изплатени, здравето възстановено. Семейството им стана сплотено, задружно, истинско.
Една тиха вечер телефонът иззвъня от непознат номер.
— Ива, обажда се Лора, съседката на майка ти. Извинявай, че те безпокоя… Невена падна и си счупи крака. Не може да се справи сама. Помагаме ѝ, но знаеш как е…
Студ скова гърдите ѝ. Ива вдигна поглед към Мартин, който седеше до сина им над задачата по геометрия.
В свят, в който трябва да избираш къде да вложиш силите си, тя знаеше своя избор — само в своето семейство, това което е истинско.
— А Мария? — спокойно попита Ива.
— Тя е във Велико Търново… Съпругът ѝ, детето… Не може да дойде. А майка ти е горда — не иска да се обръща към теб…
— Лора — меко я прекъсна Ива. — Благодаря ви, че ѝ помагате. Но аз няма как да помогна.
— Как така „няма как“?
— Така просто. Цял живот мама влагаше всичко в Мария. На мен казваше: „няма пари“. Нека сега тази, която избра тя, да ѝ помага. А ако не може — мама може да продаде апартамента и да се премести в дом за възрастни хора. На държавата даде повече отколкото на мен през целия ми живот.
Тя спокойно се сбогува и затвори телефона.
Пръстите ѝ трепереха, но вътре настъпи тишина. Не отмъщаваше — просто позволи на бумеранга да се върне там откъдето беше хвърлен.
Ива се приближи до съпруга и сина си и ги прегърна през раменете. Всичко важно в живота ѝ беше тук.
А всичко останало беше само ехото от чужд избор.
