Докато Ива кърпеше поредната дупка по дрехите си, Мария с капризно упорство искаше робот-дракон – и го получаваше. А след два дни вече го беше забравила.
На Ива ѝ се струваше, че проблемът е в нея. Че просто не умее да моли.
— Мамо… може ли нов телефон за рождения ми ден? Моят вече съвсем не работи… — веднъж попита тя, виновно свеждайки поглед. — Момичетата си пишат, а аз дори не мога да отворя съобщения…
— Ей така веднага… — въздъхна майката. — Добре. Ще помислим.
Помислиха. И подариха на Мария таблет „за да гледа анимации“, а на Ива – пуловер, книга и кутия бисквити. След месец.
След това Ива се стараеше да иска възможно най-рядко. Но дойде време за кандидатстване. Ива мечтаеше да стане юрист, но нямаше места с държавна издръжка. Единствената ѝ надежда бяха родителите.
— Кандидатствай педагогика — каза Невена. — Там има много държавни места. Сега и без това разходите ни са до небето.
— Но това изобщо не е същото…
— Ива, важното е дипломата. После животът ще се нареди сам. Пари нямаме. Да ти ги извадя от въздуха ли?
Най-много я болеше друго – пари всъщност имаха. Само че отиваха за Мария: дрехи, козметика, забавления, животни, джаджи, частни уроци.
Ива си взе изпитите сама – макар и не блестящо, но честно.
Отказът на родителите остана рана. И не зарасна.
Когато Ива се премести при Мартин, бъдещия си съпруг, сякаш животът стана по-лек. В родния дом винаги се чувстваше излишна. А Мартин беше останал сирак на шестнайсет – може би затова толкова се стремеше да стане част от нейното семейство. Той поправяше техниката на Невена, караше втория баща на вилата, помагаше с мъкненето на чували картофи. След смъртта на втория баща направи ремонт в апартамента, за да може майката да го размени изгодно. И правеше всичко това не за похвала – просто искаше да бъде приет като свой човек.
