— Мамо, разбирам, сто хиляди са сериозна сума… Но нали имаше спестявания. Защо не ни помогна? — попита Ива, опитвайки се да овладее гласа си и да не трепери.
— Да кажем, че имах. И какво от това? Това са моите спестявания и аз ще решавам какво да правя с тях — махна с ръка Невена. — Вие все пак се оправихте накрая, няма нищо страшно.
— Едва-едва се оправихме! Докато някой си почиваше в Турция — не издържа Ива. — И още не е ясно колко време ще плащаме кредитите — дадоха ни ги с безумни лихви.
Въздухът натежа от напрегната тишина, сякаш разговорът се блъсна в глуха стена.
— Мамо… кажи честно. Ако това беше се случило на мен, пак ли щеше да помогнеш на Мария, а не на мен?
— Ива, не сравнявай. Мартин е добро момче, но той не ми е син. Защо трябва аз да спасявам вече пораснал мъж? Днес сте заедно, утре може и да не сте. Защо да рискувам?
Тези думи удариха по-силно от всеки отказ. Майката претегли парите и чуждия живот — и избра парите. По-точно избра по-малката си дъщеря и безкрайните ѝ желания. За съжаление винаги беше така.
Когато Ива беше малка, семейството живееше бедно. Понякога дори за тетрадки и лекарства не стигаха парите. Бащата и майката работеха без почивни дни и почти цялото си детство Ива прекара при баба си. Родителите виждаше само понякога в събота, а понякога дори тогава не успяваха.
Когато навърши девет години, се роди Мария. До този момент доходите на семейството вече бяха по-стабилни, но Ива все още носеше стария си изтъркан раница. Срамуваше се да поиска пари за екскурзии или кино, страхуваше се да бъде в тежест. А за рожден ден молеше не за играчки, а за пижама, панталони или блуза — онова, което ѝ трябваше най-много.
С Мария всичко беше различно. Сякаш родителите решиха да ѝ компенсират всичко онова, което бяха спестили от по-голямата си дъщеря. Мария имаше купища играчки, къщи за кукли и радиоуправляеми коли.
