Александър взе документите и ги прегледа. Лицето му стана сериозно.
— Мария… — обади се тихо. — Ива е права.
— Какво?!
— Прекали. — погледна майка си. — Това е нейният дом. Нашето семейство.
Мария се олюля, сякаш я бяха зашлевили.
— Значи нея избираш?!
— Избирам съпругата и детето си.
— Чудесно — изсъска свекървата, грабна чантата си и излезе в коридора. — Когато те напусне, не идвай да ми ревеш!
— Ако се научи да уважава границите на другите — винаги е добре дошла — каза тихо Ива. — Ако не — довиждане.
Вратата се затвори с трясък. В апартамента настъпи тишина.
— Не беше ли твърде сурово? — Александър прегърна Ива. — Все пак тя просто…
— Завземаше територия. Бавно, но сигурно. — Ива се сгуши до него. — Още една година и тя ще казва как да храним детето. Две години и ще решава в кое училище да ходи.
— А ако повече не дойде?
— Ще дойде. Щом разбере правилата на играта.
Месец по-късно Мария се обади по телефона. Гласът ѝ беше необичайно сдържан.
— Може ли… да мина? Да видя как сте.
— Разбира се. Утре следобед удобно ли е?
— И… мога ли да донеса нещо за внучето?
— Можеш. Но какво ще остане от това, решавам аз.
— Разбрах.
На следващия ден свекървата пристигна с малка плюшена играчка и букет цветя. Учтиво събу обувките си, попита дали може да влезе в детската стая.
— Пребоядисали сте я — отбеляза, докато гледаше жълтите стени.
— Да, нашият цвят е вече тук.
— Хубаво е — каза след кратка пауза. — Уютно е.
Докато пиеха чай, почти не разговаряха. Но за първи път от три години атмосферата беше спокойна.
— Мога ли понякога да идвам? — попита свекървата преди тръгване. — Когато се роди малкото?
— Разбира се, с покана.
— С покана… — кимна тя одобрително.
Ива затвори вратата след нея и се облегна на нея с гръб. Бебето риташе силно – весело, триумфално.
Погали корема си и тихо каза:
– Вече сме у дома, миличък. В истинския дом, където майка ти може да защити това, което е важно.
В жълтата детска стая пердето с малките зайчета леко потрепваше – точно онова, което купиха в деня, когато разбраха, че ти ще дойдеш при тях.
