— Махай се оттук! — изкрещя свекървата в собствения ми дом. Само че не подозираше, че накрая именно тя ще бъде първата, която ще си тръгне.
Ива тъкмо сгъваше малки бебешки дрешки, когато ключът изтрака в ключалката. Сърцето ѝ прескочи — Александър е на работа, а резервният ключ е у Мария „за спешни случаи“. Само че Мария смяташе всеки делничен ден за спешен случай.
— Ива! Къде си?
Ива излезе в коридора, приглади пуловера си, който вече ѝ опъваше корема. Свекървата стоеше там с торби от железарията и вече събличаше палтото си.
— Добър ден, Мария.
— Какъв ти добър ден, почти вечер е вече — промърмори свекървата и се насочи към хола, оглеждайки апартамента така, сякаш е дошла на инспекция. — Пак цял ден си стояла вкъщи? По мое време работехме до последно!
За три години Ива беше научила: по-добре да се съгласяваш, отколкото да спориш. Живеят отделно — какво значение има какво мисли свекървата?
— Донесох боя — изсипа кутиите върху дивана Мария. — Синя. Истинска боя, не онази жълта глупост, която сте избрали.
Ива погледна кутиите. Тя и Александър две седмици избираха цвета за детската стая, мечтаеха…
— Но ние вече боядисахме…
— И? Ще пребоядисате — отсече свекървата и вече вървеше към детската стая. — За момче трябва момчешки цвят, не някакво неопределено нещо.
В детската стая спря със скръстени ръце като главен инспектор.
— Ужасно е. Леглото не може да стои до прозореца! А тези завеси с зайчета… Това за бебета ли е или за какво?
— На нас ни харесват…
— На мен пък не ми харесват. И на внука ми също няма да му харесат. — Свекървата с отвращение докосна завесата. — Утре всичко ще променим.
Ива мълчеше. Както винаги. Бебето я побутна отвътре — сякаш протестираше срещу чуждата жена, която решава съдбата на стаята му.
Александър се прибра късно вечерта. Ива го чакаше в кухнята сред кутиите с боя, които изглеждаха като трофеи.
— Майка ти беше тук?
— Донесе боя. Иска да пребоядиса детската стая.
Александър потри носа си по начина, по който винаги правеше щом разговорът опреше до майка му.
— Може би наистина синьото е по-добро…
— Та нали заедно избрахме жълтото…
