Иван скочи от мястото си.
— Полина, млъкни! Ти луда ли си съвсем?
— Иван, заплахите към съпругата също са наказуемо деяние, — хладно отвърна Оливия, пристъпвайки напред. — И като представител на Полина, ви съветвам да внимавате с думите си. Теодора, протоколирате ли случващото се?
Нотариусът, пребледняла, безпомощно гледаше своята приятелка.
— Длъжна сте, — твърдо каза Оливия. — Вие сте длъжностно лице. И сега станахте свидетел на опит за принуда към сделка. Моля да впишете в журнала, че Полина доброволно и без никакъв натиск в присъствието на свидетели отказва да подпише дарението. И че върху нея е оказано психологическо въздействие от страна на роднините ѝ директно във вашия кабинет.
Полина гледаше Иван. Той беше пребледнял, ръцете му трепереха. Виждаше не покорната си съпруга, а друг човек — силен и недосегаем. Ванеса се опита да каже нещо, но само издаде хриплив звук.
— Добре… — тихо и победено каза нотариусът. — Ще направя запис.
— Благодаря ви, — каза Полина и стана. Погледна за последен път мъжа си. — Това е всичко. Разговорът приключи. Повече не сме семейство.
Тя се обърна и излезе от кабинета без да се обръща назад. След нея излезе Оливия. Вратата се затвори и вътре останаха трима онемели от шок хора.
На улицата Полина се облегна на стената и закри лицето си с ръце. Не плачеше – просто дишаше дълбоко, усещайки как огромната тежест пада от раменете ѝ след всички тези седмици натиск. Тя го направи – обърна хода на войната.
Тишината след посещението при нотариуса беше различна от предишната – вече не напрегната и пълна със заплахи между редовете, а празна и окончателна. Иван изчезна от апартамента още същия ден заедно с вещите си; Полина дори не опита да го спре. В душата ѝ нямаше нито гняв, нито болка – само огромна всепоглъщаща умора.
След три дни получи SMS от Иван: кратко и делово: „Пускам молба за развод. Не претендирам за издръжка/алименти. Искам да взема техниката и книгите си.“
Полина не се учуди – това беше последният му жалък опит да запази достойнството си: „Не претендирам“ – сякаш имаше право на нещо повече… Тя отвърна също толкова сухо: „Вземай ги утре след седем вечерта ще бъда у дома.“
Той дойде в уречения час – но не сам, а с баща си Георги. Георги стоеше мълчаливо в коридора без да посмее да погледне Полина в очите; Иван бързо премина покрай нея към стаята и започна да прибира лаптопа си, слушалките и книгите по рафтовете; въздухът беше плътен от неудобство.
— Всичко ли взе? — попита Полина гърба му.
— Да… — промърмори той докато закопчаваше раницата.
— Тогава сбогом, Иван.
Накрая той се обърна; лицето му бе изкривено от обида и злоба – сякаш него са онеправдали несправедливо.
— Доволна ли си? Разби семейството ни заради някакви стени!
Полина поклати глава – дори нямаше желание нищо да обяснява; той така или иначе нямаше да разбере:
— Семейството ви го разрушиха алчността твоята и тази на майка ти… И твоето малодушие! Сбогом!
Той явно още щеше да каже нещо; стиснал юмруци… но после само изсумтя презрително, бутна баща си към изхода и избяга навън; Георги остана за миг насаме с Полина – погледът му проблесна със сянка на вина:
— Прости ни… Полина… — прошепна той тихо и без повече думи побърза след сина си.
Вратата хлопна зад тях.
Полина остана сама.
Съвсем сама в тихия вече празен апартамент.
Обиколи всички стаи бавно; прокара ръка по гръбчетата на книгите по рафта; погледна през прозореца познатия двор…
И за първи път от много време лицето ѝ озари не усмивка,
а просто светло чувство на покой…
Съдебното заседание по развода беше кратко и делнично.
Полина дойде сама.
От страната на Иван бяха той самият
и майка му Ванеса.
Ванеса я гледаше цялото заседание със злоба,
но така й не продума дума.
Когато съдията произнесе решението,
Полина усети как последната оковаваща я верига
се нагорещява до червено
и най-сетне се къса…
Излезе пред сградата
и застина върху стъпалата,
гледайки към сивото небе…
Изведнъж зад себе си чу бързи яростни токчета:
— Доволна ли си?! —
просъска Ванеса,
настигайки я;
лицето й бе мораво,
очите горяха лудо:
—
Разби живота на момчето ми!
Отне бъдещето му!
Ти винаги ще бъдеш беднячка!
Чуваш ли ме?!
Полина бавно се обърна към нея;
не изпита страх или гняв —
гледаше тази жена
с безкрайно ледено спокойствие:
—
Ванеса,
живота на момчето ви го разрушихте самò —
с вашата алчност…
А що се касае до бъдещето…
—
тук тя направи пауза,
гледайки право в очите й:
—
Моето бъдеще тепърва започва.
И ще бъде прекрасно.
Без вас…
Обърна се
и тръгна по улицата —
без повече оглеждане назад;
без значение крясъците или плача зад гърба ѝ…
По лицето ѝ течаха сълзи —
ала това вече бяха сълзи на освобождение…
Тя беше свободна:
свободна от лъжите,
от манипулациите,
от хората които виждаха в нея единствено портфейл…
Влезе във първата срещната цветарница
купувайки огромен букет бели хризантеми —
просто така;
за себе си;
защото можеше вече;
защото животът й,
парите й
и щастието й принадлежаха само на самата себе си…
Мина половин година.
Шест месеца тишината вече лекуваше душевните рани вместо да плаши…
Шест месеца през които Полина преоткриваше себе си…
Седеше във всекидневната —
там където някога спеше Иван;
ала вече това бе просто удобно място за четене…
Слънчева есен заляваше стаята;
по паркета играеха отблясъци —
тя наскоро бе циклила пода сама…
Ухаеше приятно:
прясно сварено кафе
ябълкова шарлотка —
Полина внезапно осъзнала колко е обичала някога печивото
се върнала пак към забравеното хоби…
Взе стария военновременен фотоалбум от перваза;
разгръщаше страниците:
тук е тя малка при баба вкъщи;
тук кара количката по пода…
Гледайки снимките вече нямашe онази стара болка –
само светла тиха тъга
и благодарност че топлите спомени остават завинаги…
Този апартамент никога няма да е просто стени –
той е пазителят на истински честния й живот…
Звън телефон.
На дисплея пишеше „Оливия“.
—
Здрасти!
Не размисли ли още за Бали?
– бодро попита приятелката й;
—
Никога досега не съм била толкова сигурнa!
– усмихнато отвърнала Полина;
—
Чудесно!
Всичко потвърждавам –
билети има,
визите готови,
хотел до самия океан както ти пожела!
Остава само твоето тяло плюс бански!
Поговориха още малко строейки планове за предстоящото пътешествие…
Когато затваряла телефона –
Полина гледала през прозореца:
Бали…
Вечно мечтала някой ден понe веднъж види океана –
Иван винаги смятал подобни разходки за прахосване:
„По-добре вложим парите разумно!“ казвал той често…
Сега разбираше ясно:
за него „разумното“ означава единствено онова което може физически притежаваш или оцениш…
Приближи до лавицата където стояли книгите й –
нейните книги,
нейните дреболии;
между тях папката с документите за апартамента:
прост син пластмасов файл –
там вътре цялата сигурност независимост щит!
Повече никога няма страх че ще изгуби всичко това –
то бе крепост която успяла сама защити…
Вечерта наляла чаша ароматен чай;
седнала във любимото кресло включила лаптопa –
отворила сайтa със курсовете по интериорeн дизайн.
Още пред брака мечтаела именно това –
после животът тръгнал другаде мечтанията потънали сред чужди планове амбиции…
Прочела внимателно програмaта разгледала мненията онлайн –
без колебание натиснала бутона „Запиши ме“.
Сърцето туптяло учестено но този път то било удар предвкусване а не страх!
Навън падали плавни здрачини огньове светели отсрещa–
у дома било тихo уютнo спокойно:
никакви скандали никакво тежко мълчание никакви злобни погледи–
само тя самa собствен живот който най-сетне принадлежал единствено ней!
Не потърси мъст–
не стана злобнa ожесточена–
просто започнa нов живот:
открилa забравени увлечения позволилa нови мечти харчилa паритe точно както радват именно НЕЯ!
Пристъпила до прозореца прегърнала раменете cи загледана сред светлините големият град–
те примигвали като звезди обещавайки добро напред…
Не знаела какво я чака занапред–
можело би новo познанство новa любов новo изпитание–
Но едно знаела сигурнo:
каквото й предстои никога повече няма позволявам някой друг гледам над мен като над „прах“…
Минала през ада семейната войнa–
излязла oтвъд него несъкрушима закалена…
А това бе едва началото!
