Ти защитаваш дома си, който по някаква причина им е харесал. Ти си законната собственичка. Те са алчни роднини, които се опитват да се възползват от твоята доброта. Запомни това като аксиома.
Полина пое дълбоко въздух. За първи път от много дни насам тя почувства под краката си не ронливия пясък на страха, а твърда почва. Имаше план. Имаше опора.
— Благодаря ти, Оливия — каза тя и гласът ѝ най-сетне придоби увереност. — Не знам какво бих правила без теб.
— Врага трябва да го познаваш в лице, а правата си — наизуст — усмихна се Оливия, прибирайки тефтера си. — А сега хайде да изпием по едно кафе и да поговорим за нещо приятно. Ще ти дам номера на директния ми телефон. Звъни ми по всяко време на денонощието, ако има нещо.
Полина излезе от кафето след час. Навън все още беше мрачно, но в душата ѝ за първи път проблесна малка, но толкова важна искрица надежда. Тя не беше сама. Имаше план. И имаше закона зад себе си. А това вече не беше просто „подкрепа за гърба“. Това беше стоманен щит.
Изминаха няколко дни след разговора с Оливия. Полина носеше новото знание в себе си като тайно оръжие. Научи се с едно незабележимо движение на пръста да включва диктофона на телефона си. Иван продължаваше мрачно да мълчи, но Полина усещаше — затишието е измамно спокойствие пред бурята.
И тя дойде в неделя сутринта. Иван, без да я погледне, каза:
— Мама ще дойде след час. Трябва да обсъдим един въпрос.
Сърцето на Полина трепна, но тя само кимна леко с глава. Беше готова.
Точно в единадесет звъннаха на вратата. На прага стоеше Ванеса, а зад нея несигурно пристъпваше бащата на Иван — Георги: мълчалив и винаги съгласен с жена си мъж. Ванеса влезе като истинска господарка и премери Полина със студен поглед.
— Е какво ще кажеш сега, Полина? Размисли ли? Или ще упорстваш още? — започна тя без увъртане и се намести в креслото.
Полина, спомняйки си съвета на Оливия, мълчаливо извади телефона и уж проверявайки часа включи записа; постави апарата с екрана надолу върху масата.
— Не упорствам, Ванеса. Защитавам собствеността си — отвърна спокойно Полина.
— Каква собственост? Какво твое? — свекървата изсумтя и се обърна към съпруга си: — Чуваш ли я, Георги? Нейната собственост! А семейството? А съпругът? Това нищо ли не значи?
Иван стоеше до прозореца и потвърди мрачно:
— Да, Полина… Държиш се егоистично!
— Егоистично ли? — Полина усети как бузите ѝ пламват от гняв, но гласът ѝ остана спокоен; гледаше към съпруга си и игнорираше майка му: — Предложих ти кабинет под наем! Не съм против да се преместим другаде! Но да продам този апартамент за жълти стотинки и всичко да дам на вас?! Защо това трябва да е мой проблем?
— Защото ти вече принадлежиш към нашето семейство! — гласът на Ванеса зазвъня все по-настойчиво: — И трябва да мислиш за общото благо! На Иван му трябва простор! Растеж! А ти тук със своите пилешки мозъчета държиш за тези стари стени! Та твоя апартамент няма кой за четиристотин хиляди лева* (бележка: заменено от рубли) да го купи – развалина!
Полина забеляза как ръката на свекървата ѝ се сви в юмрук – същата тази ръка дето наскоро така сладко я черпеше със заливното рибено блюдо…
— Мама е права – намеси се Иван – Ти нищо не разбираш от пазара… От недвижими имоти… Опитваме се да ти помогнем…
— Помагате?! – Полина не издържа; горчивият ѝ смях прозвуча кратко: – Да вземете нечий апартамент за петдесет хиляди лева* (заменено) и после го продадете за четиристотин хиляди – това наричате помощ?
— И какво можеш сама?! – Ванеса премина открито към подигравките: – Нещастната сираче… Кой ще те защити теб? Родители нямаш… роднини нямаш… Мислиш ли че някой ще помогне срещу нас? Ние сме семейство… сила… а ти… прах!
Полина застина неподвижно; тези думи казани така открито потвърдиха всичко онова което Десислава я бе предупредила преди време… Погледна към Иван надявайки се поне капка срам или човечност в очите му… Но той гледаше надолу; лицето му бе каменно…
— Всичко разбрах – прошепна тихо Полина; дигна телефона сякаш проверява съобщение и спря записа… Сега вече имаше не просто запис… Имаше оръжие…
— Какво разбра?! – насторожи се Ванеса.
— Разбрах че не сте семейство… Банда сте! – отвърна Полина ставайки; краката ѝ вече не трепереха: – И няма никога да ви дам апартамента ми! Може колкото искате натиск оскърбления заплахи… Аз няма нищо никога подписвам! Нищо няма да можете!
В стаята настъпи зловеща тишина… Лицето на Ванеса пребледня от ярост; Георги прокашля нервно; Иван впери изпълнен с омраза поглед към жена си…
— Така ли било значи?! – просъска свекървата бавно изправяйки се: – Щом така решаваш… ЩЕ видим кой кого ще пречупи!… Хайде Иван тръгвай!… Остави тази скрънза сама!… Да видим дали ще й стигне трешката* (заменено)…
Тя гордо напусна стаята повличайки със себе си мъжа и сина си… Иван само за миг спря до прага:
– ЩЕ съжаляваш много!… прошепна дрезгаво той преди силно хлопне входната врата…
Полина остана сама насред хола… Адреналинът постепенно утихваше оставяйки след себе си треперене в коленете и празнота… Приближи масата пак погледна телефона… Диктофонът… Само преди минути беше жертва…. Сега вече имаше доказателства…. Доказателства за тяхната наглост цинизъм жестокост….
Битката бе загубена…. Но войната едва започваше…. И за първи път Полина почувства че има реален шанс победата бъде нейна….
След този визит домът потъна във ледена тишина…. Иван спеше във всекидневната вещите му бяха преместени там без думи…. Не разговаряха помежду си освен чрез бележки върху хладилника относно битови въпроси…. Полина съсредоточи цялото внимание върху работата плана…. Всяка вечер многократно слушаше онзи запис докато думите „сираче“ „прах“ престанаха причиняват болка а станаха просто студена констатация….
Седмица по-късно звъннал телефонът – Оливия:
– Е как вървят нещата?… Натиск още има?
– Не – отвръща Полина – Пълно игнориране…. Но записах онзи разговор както ме посъветва…. Всички техни „сирачета“ „прах“ са вътре…
– Браво!… похвали я Оливия – Слушай внимателно…. Трябва настъпление…. Пасивната защита няма ги спре…. Разбрах кой нотариус обслужва свекървата ти…. Стара приятелка й е…. Могат пробват сделка чрез фалшив документ или натиск върху нотариуса…. Това трябва предотвратиш….
– Как?… попита Полина
– Отиваме при нотариуса!… Но НЕ ЗА подписване а официално заявяване отказ позиция твоя…. Това посещение влиза официалния регистър…. След такъв запис никой нотариус дори най-съмнителният няма посмее заверява дарение уж от твое име….
По гърба й пробягват тръпки…. Смело опасно решение….
– Ако ги срещнем там?
– Толкова по-добре!… отсече студено Оливия – Перфектният театралeн момент!… Само никакви емоции!… Само факти закон!
Уговориха среща след ден…. Полина каза на Иван че трябва двамата посетят нотариус по „спешен въпрос“…. Той учуден но явно решил че тя е пречупена прие намръщено….
Полина облечена строго делово косите прибрани назад подчертавайки острите черти изглеждаше като адвокат готов за най-важното дело живота….. Което всъщност бе самата истина….
Влизайки в просторното помещение при нотариуса те свариха там Ванеса която седеше самоуверено хвърляйки триумфален поглед към снаха си….. До нея зад бюрото седеше добре поддържана жена с очила – старата приятелка-нотариус….
– Най-после намерила време семейството уважиш?… захаросано започнала свекървата
Иван седнал до майка му без дума
Нотариуската която представила като Теодора отправила служебната усмивка към Полината
– Значи госпожице/г-жо (по контекст) Полинa разбирам тук сме оформяне дарителски договор?… Черновият вариант готов сверяваме данните…
Полинa бавно седнала срещу тях сложила чантата върху колене огледала всички присъстващи….. Оливия стояла леко назад като невидим ангел-пазител…..
– Теодора грешите – ясно високо произнесла така че всяка дума бъде чуто/записано – Не възнамeрявам нищо дарявам….. Дойдох тук единствено официалното лице – вас – заявя категоричния отказ всякакви сделки относно жилището ми….
В кабинета паднала ледена тишината….. Лицето на Ванеса мигом застинало изкривено от ярост….
– Какви ги говориш?! Нали уж уговорихме?!
– Нищo НЕ сме уговаряли Ванеса….. Синът ви опита натиск шантажа обиди използвайки самотата ми….. Имам аудио-записи тези разговори…..
