Въздухът в някогашния им уютен тристаен апартамент стана гъст и тежък, сякаш пред буря.
Полина почти не спеше, прекарваше нощите в хола, вслушвайки се във всеки шум зад стената и обмисляйки следващия си ход. Чувстваше се като притиснато животно, около което бавно, но сигурно се затяга примката.
В събота сутринта Иван, без да я погледне, измърмори нещо за спешна работа и излезе, тръшкайки входната врата. Полина остана сама в звънтящата тишина. Механично миеше чиниите, гледайки през прозореца към сивото небе, и се опитваше да разбере откъде да очаква следващия удар. Мислите ѝ се объркваха, а в главата ѝ звънтеше само една фраза: „Мама е права — трябва да те поставят на място“.
Тогава телефонът ѝ иззвъня. На екрана светна име, което не очакваше да види — „Десислава“, по-малката сестра на Иван. С Десислава — студентка трети курс — Полина винаги бе имала топли, почти сестрински отношения. Рядко се виждаха, но понякога си пишеха и Полина усещаше искрената ѝ симпатия — за разлика от останалите от семейството.
Сърцето на Полина прескочи. Плъзна пръст по екрана.
— Полин… — гласът на Десислава звучеше странно приглушено, сякаш шепнеше и се страхуваше някой да я чуе. — Сама ли си? Можеш ли да говориш?
— Да, сама съм — инстинктивно притисна телефона по-силно до ухото си Полина. — Какво е станало? Добре ли си?
— С мен всичко е наред. Това… това е за теб. Полин, не знам как да ти кажа… — отсреща прозвуча дълбоко нервно вдишване. — Вчера вечерта случайно подслушах разговор между мама и Иван. В кухнята бяха. Мислеха си, че вече спя.
Полина бавно се отпусна на стола до кухненската маса. Пръстите на другата ѝ ръка се впиха в плота.
— За какво говореха? — собственият ѝ глас ѝ прозвуча чужд.
— Те… вече са уредили с някакъв брокер — Десислава заговори бързо и объркано. — Искат веднага да продадат твоя апартамент щом… щом го подариш. Вече имат план къде ще се местят. Мама каза, че намерила купувач готов веднага да плати.
Полина затвори очи. Така било значи: не просто налудничава идея или лош сън – а ясен студен план.
— Всичко разбирам… — прошепна тя.
— Почакай… това не е всичко… — гласът на Десислава потрепери.— Най-ужасното… Мама каза…— момичето пак замълча като че събира смелост.— Каза на татко: „Не се тревожи – ще приеме! Тя нали е сираче – няма кой да я защити! Лесно ще я пречупим.“
Думата „сираче“ прониза Полина като нож право в сърцето – разбуди стара незарастваща болка; бе изречена с такова ледено презрение и хладен разчет към уязвимостта ѝ… Сълзите цяла седмица стискани най-после рукнаха безшумни по лицето ѝ; нямаше сили дори звук да издаде – само слушаше как отсреща тихо плаче Десислава.
— Полин… Прости ми… Не знаех при кого друг да отида… Толкова ме е срам от тях! Ужасни са! Не искам така да ти постъпват!
Полина преглътна буцата в гърлото си и избърса лицето си.
— Деси… Благодаря ти! Огромно благодаря за смелостта ти!
— Какво ще правиш? – попита през сълзи Десислава.
— Не знам… – честно призна Полина.— Но поне вече знам срещу какво стоя… Това променя всичко…
Замълчаха за миг; това мълчание казваше повече от всякакви думи: две жени от двете страни на барикадата в едно семейство.
— Трябва да затварям,— прошепна набързо Десислава.— Мама може всеки момент да дойде! Пази се много моля те!
Връзката прекъсна.
Полина остави телефона върху масата; седеше неподвижно втренчена във стената без нищо реално пред очите си.
В ушите й кънтяха думите: „Сираче… Няма гръб… Ще я пречупим.“
Това вече не беше просто желание за апартамента й.
Беше желание напълно да я унищожат,
да използват самотата й,
да стъпчат волята й.
Предателството на мъжа й беше горчиво;
циничният студен разчет върху най-болезненото й място обаче беше направо нечовешки жесток.
Отиде до прозореца
и допря чело до студеното стъкло.
Навън ръмеше ситен противен дъжд.
Нещо вътре окончателно се счупи
и окаменя.
Страхът и объркването,
терзаели я цяла седмица,
изчезнаха внезапно;
местото им зае тиха стоманена решителност:
Мислеха си,
че няма гръб?
Грешаха!
Сега имаше истината —
достатъчната сила
за начало на борба!
Вече не беше жертва —
стана войник
в тиха безмилостна война,
обявена й от собственото семейство…
Тихият яростен пламък —
студен твърд —
не напускаше Полина цяла неделя.
Думите на Десислава ехтяха натрапчиво:
„няма гръб… ще пречупим“…
Повече не плачеше;
сълзите бяха пресушени
от новото непознато чувство:
решимостта
да устои
каквото и да струва това…
Разбираше ясно,
че сама няма шанс…
Честността срещу хитростта бе обречена битка;
нужен беше професионалист —
някой който говори езика
на законите,
не езика
на семейните укори…
В понеделник —
като поиска отпуск поради лошо здравословно състояние —
Полина позвъни на стара приятелка Оливия.
Не бяха се виждали с години,
ала знаеше:
Оливия след университета стана юрист
по жилищното право…
Приятелството им бе угаснало естествено;
сега обаче тя бе единственият лъч светлина насред пълния мрак…
— Ало?—
жизнерадостният глас на Оливия прозвуча като глътка свеж въздух за Полина…
— Оливия,
аз съм Полина…
Извинявай че така внезапно…
– Полин?
Боже мой колко години!
– искрено се зарадва Оливия,
ала щом усети напрежението у приятелката веднага стана сериозна:
– Нещо станало ли е?
– Оливия много ми трябва помощта ти…
Професионална…
Имаш ли половин час днес?
Уговориха среща в тихо кафене в централната част –
далеч от кварталите където можеха случайно да ги видят Ванеса или Иван…
Оливия почти не бе променила нищо:
все така организирана със смел проницателен поглед…
Щом видя Полина вместо въпроси просто силно я прегърна…
– Разказвай –
каза когато седнаха усамотени с две чаши капучино…
И тогава Полина разказа всичко:
за неделните вечери;
за „изгодното“ предложение петстотин хиляди;
за скандала със съпруга;
най-накрая –
страшния разговор с Десислава…
Говореше тихо монотoннo страхувайки се че ако изпусне капчица чувства –
гласът ще я предаде…
Оливия слушаше без прекъсване…
Лицето й ставаше все по-сурово…
Когато свърши внимателно отпива кафе постави чашката обратно:
– Полин това което предлагат те даже не е обир –
цинична измама облечена във фамилни дрехи –
гласът й звучеше спокойно ясно…
И са напълно убедени че никой няма нищо против защото играят с чувствата ти самотата ти…
– Какво мога аз?
– прошепна тихичко Полина.– Наистина ли нямам избор освен подарък?
– Не!
– категорично отвърна Оливия.– Никой нотариус тук няма легално право върху дарение ако има натиск или човекът действа несъзнателнo!
Апартаментът ти е твоя лична собственост купена от бабa ти оформена предбрачно!
Иван няма никакви права върху него!
Докато слушаше тези думи камъкът върху душата започваше леко-леко да помръдва…
Законът сух строг безпристрастeн бил нейният защитник…
– Но те няма лесно ще ме оставят…
– прошепna тя.– Щe натискaт още повече…
– Значи трябва предварително подготовка!–
Оливия изкара бележник химикал:
Първо запомни завинаги:
никакви подписи под никакви документи!
Дори уж „предварително споразумение“ или „опция“ – нищо!
Полината кимаше като ученик пред строг учител…
Вторo:
от днес започвай аудио запис абсолютно всички разговори със съпруга му роднините му относno апартамента!
Пускай диктофона веднага щом заговорят по темата!
У нас съдилищата често приемат такива записи стига може докажеш че именно твоят разговор e бил!
– Това законнo ли e?
– несигурнo попита Полината…
Ако участваш лично –
да!
Имаш право самa записват своитe разговори–
обясни Оливия.– Това доказва натиск шантаж!
Третo:
ако започнат заплахи или обиди –
веднага жалба до полицията!
Не бой ce!
Всеки следовател щом види суми като двайсет милиона срещу петстотин хиляди левове веднага разбира мотивацията!
Направила пауза гледайки директнo в очитe й:
Най-важното–
Полин–
ти НЕ трябва никога чувстваш вина!!!
Нищo лошo НЕ правиш!!!
