Неделният обяд у свекървата винаги беше изпитание за Полина. Не защото Ванеса беше лоша домакиня – масата винаги се огъваше от изискани ястия, а в нейните кристални чаши проблясваше скъп коняк, който толкова обичаше нейният съпруг, Иван. Не, истинското изпитание беше самата атмосфера – гъста и лепкава като мед. Въздухът бе наситен с престорена сладникавост, зад която Полина отдавна бе научила да разпознава студения калкулативен ум.
Тази вечер всичко започна както обикновено. Ванеса, изящна жена с твърд поглед, прехвърляше на Полина в чинията домашно приготвена заливна риба.
– Хапвай, Полина, ти си ми толкова слабичка – гласът ѝ звучеше като коприна, но Полина улови познатите нотки на упрек. – Изобщо не се грижиш за себе си. На Иван му трябва красива и поддържана съпруга.
Иван, седящ срещу нея, одобрително кимна и размачкваше между пръстите си малка чаша. Той винаги се преобразяваше в родителския дом – ставаше не съпругът ѝ, а послушното синче.
– Мама е права, трябва да си почиваш повече – каза той и избягна погледа на Полина.
Полина замълча само кимвайки благодарствено. Беше свикнала с тези уж загрижени забележки. Погледът ѝ се плъзгаше към прозореца и потъмняващото небе над престижния квартал, където родителите на Иван се бяха преместили преди няколко години. Мислеше за своето уютно макар и скромно тристайно жилище в самото сърце на града – наследство от баба ѝ. Същият този апартамент беше нейната крепост и най-голямата болка за това семейство.
Разговорът течеше плавно и бавно докато Ванеса, сипвайки ароматен билков чай по чашките, не го насочи в желаната от нея посока. Погледът ѝ се плъзна по Полина – оценяващо и настойчиво.
– Полинче, ние тук с баща ти мислихме… – започна тя с онази фалшива нотка в гласа си, която винаги караше сърцето на Полина да се свива. – Вашият тристаен апартамент в центъра е направо печеливш билет! Такъв капитал стои неизползван и прашасва… А вие двамата там се тъпчете като студенти!
Полина усети как я полазват тръпки по гърба. Остави чашката върху чинийката си само за да скрие треперенето на пръстите си.
– Не сме натясно там, Ванеса. Чувстваме се много удобно – отвърна тихо но твърдо тя.
– Какви ги говориш мила! – свекървата сладко се усмихна сякаш не чу възражението ѝ. – Иван ни е главният финансов анализатор с важни клиенти! Трябва му приличен кабинет за авторитет! А във вашата клетчица къде ще го сложите? На балкона ли?
Иван смръщи чело подкрепяйки майка си:
– Мама е права, Полина! Аз вече не съм дете; имам нужда от статус… А този апартамент… все едно е останал от минал живот…
Тези думи раниха Полина по-дълбоко отколкото очакваше: „Минал живот“… Животът преди да стане част от това чуждо сплотено семейство; живот със собствени мечти и свят…
Ванеса видя мълчанието ѝ и реши да натисне още повече; огледа масата сякаш търси подкрепа дори у портрета на покойния си съпруг върху стената:
– Ние го правим за вас деца! Представете си: продавате този тристаен апартамент; ние добавяме малко наши средства и купувате чудесен дом тук до нас! А разликата… ще ви я компенсираме някак… Ще ви хвърлим някой лев! — засмя се шумно на собствения си хумор; смехът прозвуча фалшиво и силно.
Думата „лев“ увисна във въздуха тежко и отровно. Полина погледна към Иван надявайки се поне капка неудобство или разбиране да види в очите му при тази нагла оферта — но той само сви рамене избягвайки погледа ѝ и посегна към бонбоните.
— Мама всичко е измислила правилно — промърмори той — няма нужда тук трагедии…
В този миг Полина осъзна: това не е просто разговор — това е начало… Начало на нещо голямо страшно безмилостно… Почувства се като животно към което бавно но сигурно започват лов… Топлината от чая изчезна заменена с леден студ; седеше край масата усмихната насила усещайки как нейният малък свят току-що получава пукнатина която всяка секунда расте все повече…
Мина седмица след онзи злополучен неделен обяд: седем дни проточили се като лош сън… Полина тайничко вярваше че неприятният разговор ще бъде забравен както много други дребни семейни сблъсъци — но тревожното предчувствие стискаше слепоочията ѝ всяка сутрин със стоманен обръч…
Иван стана отчужден; задържаше се до късно уж по работа а вкъщи потъваше в телефона преструвайки се че разглежда важни служебни писма… Онази крехка идилия между тях бе изчезнала оставяйки след себе си тежко мълчание…
Развръзката дойде следващия петък: Иван пристигна необичайно рано вкъщи докато Полина довършваше вечерята — пържеше картофи любими негови с хрупкава коричка надявайки поне така да върне малко топлина помежду им.
— Картофките ти са готови — усмихна му се тя сваляйки престилката — сядай веднага сервирам!
Той обаче не отвърна на усмивката й; премести се право във всекидневната паднал тежко върху дивана със сериозен съсредоточен вид:
— Полинa седни трябва да поговорим…
Сърцето й пропадна надолу; бавно избърса ръце в кърпа приседнала срещу него усещайки как коленете й омекват:
— Говорих пак с мама относно апартамента — започна той гледайки някъде встрани — предложението всъщност е доста изгодно…
Замълча миг събирайки мислите после изстреля всичко наведнъж като научена реплика:
— Пазарната цена на твоя тристаен е около двайсет милиона лева — проверихме го вече… Мама е готова всичко официално да уреди: правим договор за дарение а тя веднага ти изплаща петстотин хиляди лева кеш компенсация! Това са повече пари отколкото ще спечелиш цяла година във фирмата ти! Можеш даже временно да спреш работа!
Каза го с такава увереност такова очакване за благодарност че дори дишането секна у Полина за миг… Гледаше го невярвайки на ушите си: цифрите я удариха физически по главата: двайсет милиона петстотин хиляди петстотин хиляди за целия й живот спомените единствения истински дом…
— Ти… ти полудя ли? — прошептя най-накрая треперещ глас — Какъв договор дарение? Какви петстотин хиляди? Това е чист грабеж посред бял ден!
Лицето на Иван мигом застива; мекотата деловитостта падат като маска разкривайки раздразнение ярост:
— Ах грабеж?! Аз ти предлагам цивилизовано решение! Ще купим нормален апартамент ще живееш сред хора както подобава а ти тук душевните нишани държиш около тая развалина! Това са просто стени бе!
— За теб са стени! — извика тя ставайки със стискащи юмруци задушаваща плачеща болка зад очите — За мен това е домът ми бабиният ми дом знаеш го прекрасно!
— Баба ти отдавна я няма под земята сме живи хора трябва бъдеще да градим! Моето бъдеще! Трябва ми статус кабинет място за срещи клиенти няма как ги водя там дето мирише още нафталин!
— Наеми кабинет или купувай със свои пари защо аз трябва моето жилище да давам? За жълти стотинки?!
— Това са много пари!! И знаеш ли какво виждам колко алчна можеш да бъдеш истинска скрънза!! Изобщо моя жена ли си семейството ни обичаш ли или само ради тая панелка ме прибра?!
Думите му удряха като шамар: Полина потръпва цялото й старание любов грижа мигом зачеркнати наречени алчност…
— Омъжих ли се ради апартамента?! Да аз … аз …
Не можа дума повече да каже буца заседнала в гърлото виждаше пред себе си непознат озлобен човек гледащ я през очилата на майчиното мнение…
— Няма да подпиша никакви документи никога чу ли ме? — каза тихо ясно
Иван дишаше тежко юмруците му стискаха въздуха
— Голям праз королева Никольская … Ще видим тепърва мама права казала поставяне ред трябва
Обърнал гръмнал врата към спалнята оставил я сама сред дневната кухнята вече миришеше силно на загорели картофи … Мирисът на рухналия й живот … Бавно колене сгушила глава между ръцете първият акт приключил войната вече бе обявена залогът бе всичко
Седмицата премине сред тежко мълчание двамата призраци под един покрив избягват всякакъв контакт въздухът станал лепкав плътен като пред буря
