— Млъкни! Магдалена, по-добре не ме ядосвай, че ще си го получиш! На майка ми и на сестра ми им трябва кола и ти ще я купиш! — изсъска съпругът ѝ.
Думите на Александър се носеха във въздуха на кухнята като отровен облак. Магдалена стоеше до печката с гръб към него и усещаше как нещо вътре в нея изстива. Не я изгаря, не я разкъсва — просто замръзва, превръща се в ледени късове. Тя бавно остави черпака. Супата още къкнеше в тенджерата, ухаеше на копър и чесън, а отвън ръмеше октомврийски дъжд, докато в живота ѝ току-що бе настъпил някакъв невидим тектоничен разлом.
— Какво каза? — обърна се тя. Гласът ѝ беше тих, но твърд.
Александър седеше на масата, разположил се удобно на стола и прелистваше телефона си. Дори не я погледна. Четиридесет и две години, началник отдел в търговска компания, костюм за тридесет хиляди лева и нагло изражение. Някога тя виждаше опора в този мъж. Сега виждаше само безочие.
— Чу ме добре. Майка ми трийсет години пътува с един автобус. Галина е бременна, и на нея ѝ трябва транспорт. Ти управляваш парите ни — значи ти ще купиш.
Магдалена се усмихна криво. Странно — светът сякаш се срива, а тя се усмихва.
— С кои пари точно, Александър? Тези от салона ли? Шестдесет часа седмично работя там — краката ми гудят, клиентките са капризни — но това са моите пари.
— Нашите са! — най-сетне откъсна поглед от екрана той. Очите му студени като на непознат човек. — Ние сме семейство. Или забрави?
Седемнайсет години брак. Две деца — Асен е студент в университета, Камелия е девети клас. Апартаментът е на ипотека, която тя изплаща заедно с него. Тридесет и седмият ѝ номер обувки е износен между работа и дом; ръцете ѝ миришат на кремове и лакове; гърбът я боли всяка вечер. А той просто седи така и казва „ти ще купиш“.
— Не съм забравила — Магдалена изключи котлона. — Само че не си спомням някога твоето семейство да е питало какво аз имам нужда.
Александър стана прав. Висок, едър — преди до него се чувстваше защитена; сега вижда само как пробва да я притисне със снагата си.
— Започваме пак… — мина към прозореца и запали цигара въпреки молбата ѝ да не пуши вкъщи.— Пак твоите обиди… Майка ми е възрастна жена; скоро Галина ще ражда…
— Галина е на двадесет и осем! Има си мъж – нека той купува! А твоята майка вече три години всеки месец взима по десет хиляди „за лекарства“, макар че е по-здрава от мен!
— Не смей така да говориш за майка ми!
Ето го преломният момент – Магдалена го усети по промяната във въздуха в стаята: сякаш пространството стана по-плътно.
— Аз тръгвам… – свали престилката си и я окачи до вратата.— Боршът е на котлона – стопли си сам.
— Къде мислиш че отиваш?! – Александър скочи към входа, но Магдалена вече обличаше якето си; ръцете ѝ трепереха леко, но успя да закопчае ципа.
— Да подишам малко въздух… Да помисля…
— Магдалена!
Тя не се обърна назад. Вратата хлопна зад гърба ѝ; стълбището я понесе надолу; после улицата – мокра, тъмна, ухаеща едновременно на есен… и свобода.
Магдалена вървеше бързо без посока; подмина бакалията откъдето обикновено пазаруваше всеки петък; подмина спирката където всяка сутрин хора със същите уморени лица чакаха автобуса за работа или училище… Градът изглеждаше различно под дъжда: размазан като във филм… Фаровете проблясваха по локвите; колите шумоляха по мокрия асфалт; някъде звучеше музика от отворени врати на кафене…
Спря пред витрината на един златарски магазин: златни синджири… гривни… пръстени… всичко блестеше под ярките лампи… Кога ли за последно беше получавала подарък? За рождения ден Александър ѝ даде плик с пари: „Купи си каквото поискаш.“ Тя купи маратонки за Камелия… нова раница за Асен…
Телефонът завибрира: Александър звъннеше – Магдалена затвори повикването…
Трябваше да продължи напред… Към мола – там беше топло и светло; можеше да седне във фуудкорта с чаша кафе… да събере мислите си… Маршрутното такси пристигна бързо… Магдалена прекрачи прага на огромната зала: мирис попкорн… нови дрехи… хората крачат насам-натам с торби в ръце – усмихнати лица навсякъде…
