Мария приглади косата си и погледна към къщата на родителите на Димитър. Двуетажната тухлена къща винаги ѝ се струваше прекалено голяма за двама възрастни хора.
— Е, готова ли си? — Димитър извади чантите от багажника.
— Разбира се, — усмихна се тя. Петнадесет години брак я бяха научили да прикрива неловкостта.
Вратата отвори Елена. Гримирана, с нов халат.
— А, пристигнахте. Димитър, синко! — тя прегърна сина си и го целуна по бузата. На Мария хвърли кратък поглед. — Мария, здравей.
— Здравейте, — Мария подаде кутия с бонбони.
— Ох, не беше нужно. Баща ти има все по-тежък диабет.
Димитър замълча. Както винаги.
В хола седеше Георги и гледаше новините. Кимна им и пак се втренчи в телевизора.
— Вечерята е след час, — обяви Елена. — Димитър, помогни ми в кухнята. Мария, почивай си.
Почивай си. Все едно е инвалидка.
Мария влезе в стаята за гости. Нареди дрехите в гардероба и седна на леглото. От другата страна на стената се чуваха гласовете на Димитър и майка му – говореха за работа, съседи, здраве.
Защо идват тук всеки месец? Заради приличието? Или Димитър наистина тъгува за родителите си?
— Мария, ела да вечеряш! — извика Елена.
На масата – пиле, картофи, салата. Всичко както обикновено.
— Димитър разказа, че пак сте били на почивка в Турция — започна Елена. — Ние на вашите години ходехме само до вилата да помагаме на страната си.
— Времената са други вече, — отвърна Мария.
— Да бе други… Навремето семейството беше по-важно от забавленията.
Мария усети как юмруците ѝ се свиха. Димитър дъвчеше пилето и мълчеше.
— А деца кога? — Георги откъсна поглед от чинията си. — Годинките вървят…
— Тате, вече сме говорили за това… — промълви Димитър тихо.
— Говорили сте… А полза?
Мария стана от масата:
— Извинете ме, боли ме главата… Ще легна по-рано…
В стаята затвори вратата и седна на леглото – ръцете ѝ трепереха. Всеки път едно и също: намеци, упреци и недоволни погледи…
Димитър дойде след половин час:
— Какво ти е?
— Нищо… Просто съм уморена…
— Те не го правят нарочно… Притесняват се за нас…
Притесняват се… Мария легна и се обърна към стената:
— Лека нощ…
Димитър се съблече и легна до нея; след няколко минути вече хъркаше леко…
А Мария лежеше будна – мислеше как утре пак ще има закуски с ехидни забележки; пак Димитър ще прави вид че нищо не забелязва…
Петнадесет години… Нима цял живот ще е така?
Мария се събуди към три през нощта – устата ѝ беше пресъхнала и главата ѝ бучеше; до нея Димитър спеше разперил ръце върху цялото легло…
Тя стана внимателно, метна халат върху себе си и тръгна към кухнята за вода; в коридора светеше нощната лампа; дюшемето скриптеше под краката ѝ…
До кухнята спря – отвътре долавяше гласовете на Георги и Елена:
– …търпи тази безплодна крава! – съскаше Елена.— Петнадесет години! Нито деца имаха… нито полза!
– По-тихо… някой ще чуе… – промълви Георги тихо…
– И да чуе! Може поне малко срам да изпита! Димитър можеше всяка да намери… Красив е… осигурен…
Мария притисна гръб към стената; сърцето ѝ туптеше толкова силно – сякаш целият дом чува…
– И какво предлагаш?
– Да поговориш сериозно с него утре… Мъж трябва да разбира: времето не е безкрайно… На четирийсет и три още може нормално семейство да създаде!
– А апартаментът им? Колата?
