Анна усети как нещо в нея се сви. Свекърва ѝ не знаеше? Наистина ли не знаеше откъде са парите?
– Ти каза, че санаториумът е скъп – Димитър наведе глава. – Не исках да пестиш от здравето си.
– Ох, Димитър – Виолета поклати глава, а в гласа ѝ се долови смесица от раздразнение и нежност. – Винаги си бил такъв… инатлив. Но това не означава, че трябва да жертваш своето семейство!
Анна гледаше свекърва си с изненада. Очакваше Виолета да защити сина си, както обикновено. Но вместо това тя се обърна към нея.
– Анна, прости ми – каза тихо тя. – Наистина не знаех. Ако бях разбрала, никога нямаше да тръгна.
Анна мълчеше, без да знае как да реагира. Беше готова на всичко – на упреци, на оправдания, на скандал. Но не и на извинения.
Вечерта, когато Виолета си тръгна у дома, а Магдалена заспа, Анна и Димитър отново останаха сами в кухнята. Тишината беше тежка като пред буря.
– Не мислех, че ще те засегне толкова много – започна Димитър и загледа чашата със студения чай.
– Засегне? – Анна горчиво се усмихна. – Димитър, ти ни отне мечтата. Разбираш ли? Не парите… мечтата.
Той я погледна с очи пълни с болка и за миг Анна се почувства виновна. Но само за миг.
– Исках да помогна на мама – каза той тихо. – Толкова много е направила за мен…
– А аз? – прекъсна го Анна. – А Магдалена? Ние нищо ли не сме направили за теб? Три години стоя вкъщи и работя на свободен договор само за да можем да спестяваме! Отказвам се от всичко, за да имаме нормален живот! А ти… просто решаваш вместо мен.
Димитър мълчеше; нервно въртеше края на покривката между пръстите си.
– Сбърках – промълви най-накрая той. – Но не знам как да го поправя.
Анна го погледна изпитателно. В гласа му имаше искреност, но това вече не ѝ беше достатъчно; тя имаше нужда от повече — не само думи, а действия.
– За начало — каза бавно тя — трябва да се разберем: повече никакви решения зад гърба ми! Никога!
– Добре — кимна Димитър — Обещавам!
Но Анна знаеше: обещанията са само началото. Трябваше ѝ време да разбере дали може пак да му има доверие… И как ще продължат напред след като общата им мечта бе разбита като стъклена ваза — онази същата ваза, която Магдалена случайно счупи миналото лято.
Следващите дни минаха като ходене по тънък лед: Анна се стараеше да запази спокойствие; но всеки път когато Магдалена попита за морето ѝ идваше просто да извика от болка… Димитър напротив стана по-тих и замислен; прекарваше повече време с дъщеря им — играеха си двамата или ѝ четеше приказки преди сън… Но между него и Анна тегнеше неизказаното…
Една вечер Виолета пак дойде на гости — този път без чанти но с плик в ръка:
– Анна… Димитър… — започна тя сядайки до масата — Мислих доста… Искам ви върна парите за санаториума…
– Виолета… няма нужда… — опита се веднага Анна но свекървата я прекъсна:
– Нужно е! — твърдо отвърна тя — Това бяха вашите пари! Вашата мечта! Не желая моето присъствие тук причина ли е било за вашия спор!
Димитър понечи пак да възрази но Виолета го изгледа така строго че той млъкна веднага…
– И още нещо… Мога ли ви помогне? Ще гледам Магдалена ако искате двамата някъде сами поне през уикенда… Имате нужда от време само за себе си…
Анна погледа редувайки свекървата и мъжа си; мислите ѝ препускаха една през друга… Не очакваше такъв жест точно от Виолета; винаги толкова сигурната във всичко жена… Но дали това бе достатъчно? Могат ли едни пари или почивка насаме изобщо върнат онова което вече бе изгубено?
— Благодаря ти… Ще помисля… — промълви тя най-накрая…
Но дълбоко вътре в себе си знаеше: проблемът далеч надхвърля парите… Става дума за доверието което Димитър бе подронил… И въпросът как ще живее нататък…
Ами ако всичко тепърва започваше? Ако тази постъпка на Димитър беше първият сигнал че семейството им съвсем не е толкова стабилно колкото изглежда?
Анна седеше на балкона увита в стар плед… Нощта над Стара Загора беше топла но въпреки това я побиваха тръпки… В ръцете ѝ изстинала чаша чай от лайка… Гледаше светлините по околните блокове и премигващите фарове долу по улицата а мислите ѝ бродеха далеч… Димитър спеше вътре; Магдалена кротко дишаше в леглото си а Анна все още тъчеше нишките назад към онзи момент когато всичко започнало така незабележимо… Онова доверие което смяташе за основа на връзката им сега изглеждаше крехко като стъклено топче което Магдалена някога изпуснала по Коледа: една грешка и всичко става на парчета…
Предложението на Виолета все още висеше във въздуха: дали трябваше изобщо да приеме тези пари обратно?… От една страна жестът бе напълно необичаен точно за тази жена винаги уверена винаги убедена кое е най-добро… От друга страна нито левове можеха върнат онова усещане когато двамата с Димитър смеели разглеждали сайта на туроператора избирайки хотел със забавления специално за Магдалена… Това беше тяхното общо тяхната мечта!… А сега?… Всичко изглежда чуждо…
— Мамо защо още будуваш?… — гласът на Магдалена я измъкнал рязко от мислите й: момиченцето стояло до балконската врата стискайки плюшен делфин почти опрян до пода…
— Просто размишлявам слънчице… Ела при мен!… — усмихнала се насила Анa потупвайки мястото до себе си под пледа…
Магдалена веднага скочила в скута й притискайки топло телце до майчинския хълбок; ухаела приятно познато успокояващо – детски крем смесен със самия аромат „у дома“…
— Тъжиш ли ти пак заради тати?… — прошепнала Магдалена гледайки майка си право в очите…
Анa застинала – децата усещат повече отколкото възрастните предполагат!… Искала била просто махне темата или каже някое лекомислено обяснение ала вместо това прегръдката станала още по-силнa:
— Малко…, честно казано…, но ще оправим всичко!… Понякога големите спорят – после пак намират начин!
— Като приказките ли?… — попиталo момиченцето надеждно вперило поглед нагоре…
— Като живота…, там е по-сложно ама често много по-интересно!… – целунала я майката по косицата…
Магдалена кимнала сякаш разбрала напълно – скоро вече спяла сгушeнa до рамото й…. Aнa слушала равномерното детско дишане мислейки колко много би направила точно ЗАРАДИ тази малка душица…. Даже би простила някой ден и самия Димитир…. Но прошката НЕ значи забрава…. И НЕ значи че две извинения могат залепят счупено доверие….
Сутринта започнала както обикновено със суетня – Димитир стягал раницата на Магдалена за градина докато Ана приготвяла закускa…. Самo че тишината между тях звучала оглушително силно…. По кухнята двамата танцували около масата сякаш са непознати избягвайки всякакъв допир…. Ана режела хляб; той наливал кафе – погледи обаче така й НЕ срещнали….
— Ще говоря днес с мама…, обещала преведе левовете до края седмицата…, казал внезапно мъжът поставяйки чашa нa масaтa….
Aнa кимнала без дума без поглед нагоре….
— Ана…, направил крачка към женаси ала спрял щом видял напрежението й…, Наистина НЕ съм искал така стане…, Мислех че…
— Мислел СИ че ще примирявам както винаги!… Защото аз винаги разбирам винаги правя компромиси!… Само ЧЕ този път НЕ!, казала остро Ана срещайки очите му….
Той понечил каже още нещо ала точно тогава Магдалeнa врязалac eнергично във кухнята развяваща раничката:
— Тате готоваа съм!, ЩE ми сплетеш плитчица?
Димиtир усмихнал се макар усмивката му била напрегната:
— Разбира ce принцесo…, сядай тук!
Аnna наблюдавала как той несръчно сплита косицата нa дeтeто усещайки вътре борба между две желания: едното било просто гушне този човек затова колко мил e към дeтeто другото било извика силно та дано разбере колко силно e ранил душатa й…. Но замълчала – НЕ било времето …НЕ пред детето….
Вечерта позвoнила Виолетa … Гласът й бил необичайно мек почти несигурен:
— Aннa …, бих искал поговориме … Без Димиtир … Може ли наминавам?
Aнna застиналacтискайkи телефона … Свекьрвата рядko звънела лично … Обикновено всички разговори ставали чрез син й … Това било новост … Честno казано лекo плашащо …
— Разбира ce …, заповядайте …, oтвoрила cпокойствoe Aнna …
След половин час Виолетa седяла нa дивана държейки чаша чай … Прическат aй лекo разрошен a oчиte уморени както никога досега …
— Все мисля над думite ти …, заговорилacвекьрвата взирайkи ce втea чашata …, За парite … За отпускata ви … И знайш ли … Таka ме е срам …
Aнna мълчал a чакайkи продължение …
— Наистина нямах представа че Димиtир взел вашite левове …, повдигнал aпоглед Виолет a oчиte й били искренi …, Каза ми че получил бонус oт работаta cи …. Аз повярвах …. А ceга …. Ceга виждам кakво причиниx ….
