– Анна, успокой се, ще ти обясня всичко – Димитър хвърли ключовете на шкафчето в коридора, без дори да погледне жена си. Гласът му звучеше уморено, но в него прозираше обичайната увереност, която винаги изкарваше Анна от равновесие.
Тя стоеше насред кухнята, стискайки телефона, на чийто екран светеше известие от банката: от общата им сметка бяха изтеглени сто и двадесет хиляди лева. Сто и двадесет хиляди! Всичките им спестявания за година, които събираха за пътуване до морето. За тяхната почивка – първата от три години насам.
– Ще ми обясниш ли? – Анна повиши глас, усещайки как гърлото ѝ се стяга от обида. – Димитър, това бяха нашите пари! Уговорихме се! Турция, хотел с басейн, обещахме на Магдалена да ѝ покажем делфини! А ти… просто взе всичко и го похарчи за майка си?
Димитър най-сетне се обърна към нея. Лицето му, обикновено открито и топло, сега беше напрегнато – веждите сбърчени, а в очите проблясваше смесица от вина и раздразнение.
– На майка ѝ трябваше почивка, Анна. Тя не е желязна – свали якето си и го закачи на закачалката с усилие да изглежда спокоен. – Кръвното ѝ играе; лекарите казаха, че морето и санаториумът ще ѝ помогнат. Не можех просто да я оставя така.
– А нас можеш ли да ни оставиш? – Анна захвърли телефона на масата; екранът още премигваше с известието. – Поне попита ли ме? Поне дума каза ли?
Димитър въздъхна и разтри слепоочията си.
– Знаех, че ще си против. Затова не ти казах.
Анна застина. Думите му я удариха като шамар. Знал е как ще реагира тя и въпреки това е направил по своему. Бавно се отпусна на стола; краката ѝ омекваха под тежестта на мислите: как можа? Защо не поговори? И как сега ще обясни на петгодишната Магдалена, че вместо море пак ще ходят при баба ѝ на село?
Кухнята им – малкото им уютно убежище – изведнъж ѝ се стори чужда. Белите пердета с маргаритки, които Анна избра миналата година, леко потрепваха от течение. На масата стоеше недопита чаша чай до рисунка на Магдалена: тримата държат ръце пред синьото море. Анна гледаше рисунката и усещаше как отвътре всичко се свива.
– Димитър… – гласът ѝ трепереше – разбираш ли изобщо колко повече е това от едни пари? Това е за нас двамата… За доверието помежду ни… За семейството ни.
Той мълчеше със сведени очи към пода; мълчанието му само наля масло в огъня. Анна стана и пристъпи към прозореца само за да не го гледа повече. Отвън през стъклото личеше сивият двор в Стара Загора: мокър асфалт; люлките навън още бяха мокри от вчерашния дъжд… Там Магдалена цял следобед игра до тъмно.
– Мислех си… че ще ме разбереш – промълви най-накрая Димитър. – Майка ми е сама… Нямам никого освен нея…
– А аз кого имам? Имам ли теб или съм сама всеки път щом стане дума за важни решения?
Димитър отвори уста да каже нещо… но точно тогава по коридора затропаха малки крачета: Магдалена нахлу в кухнята по пижама с еднорози и плюшен делфин в ръце.
– Мамо! Тате! Кога ще ходим при делфините? Вече измислих име на моя делфин — Слънчице!
Анна усети буца в гърлото си; клекна до дъщерята си и я прегърна силно — скри лицето си сред меките ѝ коси ухаещи на детски шампоан.
– Скоро ще идем… миличка — излъга тя тихо без да срещне погледа на Димитър — Обещавам ти!
Магдалена радостно заподскача навън пеейки песничка за морето; Анна се изправи срещу мъжа си:
– И как точно да ѝ кажа истината? Че татко реши баба й да почива вместо нас?
Димитър сви юмруци мълчаливо — както винаги когато нямаше думи или сили да спори повече; това негово „ще ти обясня после“ докарваше Анна до лудост вече години наред… Познат сценарий: той се затваря в себе си; тя кипи отвътре — после уж всичко утихва само по себе си… Но този път беше различно.
На следващата сутрин Анна седеше пред лаптопа проверяваща банковия баланс: почти нула — жалките три хиляди лева едва стигаха за храна до заплата. Отвори сайта на туроператора където двамата с Димитър избираха хотел; пръстите й застинаха над клавиатурата — цените за Турция още примигваха подигравателно срещу нея…
– Мамо защо си тъжна? — Магдалена се качи при нея със своя делфин.
Анна се насили да се усмихне:
– Нищо ми няма слънце… Просто възрастните понякога са замислени…
– А тате също е тъжен… Виждам го там в кухнята…
Анната потръпна — какво би могла да каже на детето? Че техните „възрастни работи“ са пропаст между мама и татко?
– Не сме карали миличка… Просто говорим по важни теми…
Магдалена кимна несигурно и побягна при баща си; чу как Димитър й казва нещо весело докато трака със съдове… Той винаги умееше да бъде добрият баща… Но като съпруг…
Вечерта когато Магдалена вече спеше Анна решително започна разговор:
– Трябва да поговорим…
– Пак ли за майка ми? — той остави телефона но вече звучеше отбранително.
– Не само за нея… За нас двамата… Защо решаваш сам кога можеш просто ей така да похарчиш нашите пари без мен?
– Казах ти вече: майка има нужда от почивката! Цял живот работила сама ме е гледала… Не мога й отказвам!
– А аз мога ли?! Или Магдалена?! Видя ли лицето й като заговорихме пак за делфините?!
– Мислех че после все някак ще успеем…
– После?! С кои пари бе Димитре?! Година събирахме левче по левче! Аз отказах ново яке ти обувки даже куклена къща отказахме на Магдалена само та спестяваме тези пари! А ти просто…
Гласът й секнал внезапно защото усещаше че може всеки миг да избухне…
– Не мислех че толкова държиш точно на това… — прошепнал той тихо
— Не мислел?! Нашият първи отпуск след три години работа без ден почивка! Единственият шанс поне веднъж тройката ни видят море!… И ти „не мислиш“?!
Той пак замълча а това бе най-страшното мълчание между тях досега… Анната стана със сълзи напиращи зад клепачите:
— Не знам накъде сме тръгнали ако така лесно вземаш решения сам без мен… Не знам вече…
След няколко дни у дома им пристигнала още една гостенка: свекървата Виолета пристигнала направо от санаториума загоряла жизнена шумоляща чанти торби парфюм миришещ леко солено…
— Аннче Дими милееей колко сте добри деца! Санаториумът беше приказен море масажи процедури чувствам сякаш пак съм млада!
Анната кимнала опитвайки се дори поглед към Димитър да избегне а той сияел горд като малък ученик пред награда…
— Най-важното мамче е че ти хареса там — помагал той развеселен докато прибира багажа
— Хареса?! Вече разказах навсякъде сред приятелките ми! — Виолета измъкнала магнитче със снимка море връчила го тържествено лично на Магдалена
— Това е специално за теб слънце мое!
Магдалена взела подаръчето но усмивката й била някак угаснала а очичките тайничко потърсили мама сякаш питат „А ние кога?“…
— Виолета… знаете ли откъде са парите ви тази година?… Всички наши семейни спестявания ги дадохте ей така…
Свекървата застинала държейки буркан маслини
— Какво говориш бе Аннче?… Гласът й станал предпазлив
— Пари бяхме отделили цяла година всички лишения само та идем трима ни веднъж край морски бряг… Но вашият син решава друго…
Виолета погледнала остро към сина
— Това вярно ли е бе Дими?…
Димитър притиснал устни неспособен явно този обрат
— Мамче аз просто не щях те тревожа…
— Да ме тревожиш?! Пари взел семейните дал ги та мен изпратиш санаториум!? Аз казвах мога сама плащам пенсия имам малко спестявания!…
