Милена кърмеше Анна, когато вратата неочаквано се отвори.
Александър влезе, както винаги, без предупреждение. Тя дръпна пелената, опитвайки се да се прикрие, но той вече стоеше в средата на стаята.
— Какво толкова? Аз съм си от нашите! — каза той, оглеждайки снахата си. — Милена, защо се притесняваш? Почти като баща ти съм!
Баща… Милена си спомни своя татко, който дори в детската ѝ стая влизаше само след като почука. А този човек нахлуваше когато си поиска.
— Александър, кърмя.
— Ами кърми! Мислиш ли, че не съм виждал такива работи?
Той се отпусна във фотьойла срещу нея. Милена се обърна към стената. От напрежението млякото ѝ секна и Анна заплака.
— Много си нервна! — недоволно изрече той. — Децата усещат това!
Тръшна вратата и излезе.
Вечерта Илиян се върна от поредното интервю за работа.
Прегърбен, измъчен. След травмата на гръбначния стълб във фабриката сякаш бе изгубил опората си – и физически, и душевно.
— Как мина? — попита Милена, макар че всичко ѝ беше ясно по лицето му.
— Отказаха ми. Казаха ми, че с такъв гръб нямам място на строежа.
— А за офис?
— Искат опит там.
В кухнята седеше Александър и сърбаше чай.
— Пак нищо ли? Ех, Илиянче, ловец не стана ти! На твоите години вече командвах бригада!
Илиян мълчаливо го подмина. Лицето му трепереше – едва се държеше.
— Татко, стига толкова — тихо каза Милена.
— Какво стига? Истината казвам! Седите тук на моя гръб и пак недоволствате!
На неговия гръб… Милена готвеше, переше, ставаше нощем при детето. Но той все наричаше това „да му висят на врата“.
През нощта Анна плака.
Милена я люлееше в коридора. Вратата на стаята на Александър се отвори с трясък.
— Пак реве! Да я заведете ли на лекар?
— Всичко е наред, никнат ѝ зъби.
— На Илиян зъбите пораснаха без рев!
Милена замълча. Безсмислено беше да спори с него.
Сутринта тя се преобличаше след душа.
Вратата леко се открехна.
— Милена, къде са ми чорапите?
Тя подскочи и притисна хавлията към себе си.
— В скрина са – най-горното чекмедже.
— Няма нищо там!
Александър влезе напълно вътре. Милена стоеше само по хавлия.
