— На какво намекваш с това? — направи крачка към него Мария, — че ако продължаваш да защитаваш хора, които ни използват, няма да блокирам само картата на Ралица. И твоята ще спра.
— Ти… ти не можеш да го направиш…
— Мога. Това е моята сметка. Аз изкарвам парите. И аз решавам на кого и за какво ги давам.
Александър стоеше с отворена уста, неспособен да каже каквото и да било. Мария виждаше как в очите му се борят гордост, обида, гняв и — да, ясно го видя — осъзнаване. Бавно, болезнено, но той разбра, че Мария казва истината.
— Ралица ни излъга — продължи по-спокойно Мария. — Излъга теб, мен и майка ти. Парите не ги похарчи за това, за което ѝ ги дадохме. И вместо да го признаеш, ти се нахвърли върху мен. Е, Александър, аз повече няма да играя тази игра.
— Аз… — Александър прокара ръце по лицето си. — Не знаех.
— Щеше да знаеш, ако ме беше изслушал от самото начало.
Мъжът седна на дивана и наведе глава. Мария продължаваше да стои права и го гледаше отгоре надолу. Не изпитваше удовлетворение. Само умора.
— Какво да правя сега? — попита накрая пречупен Александър.
— Обади се на сестра си. Кажи ѝ, че всичко приключи. Че трябва да поиска прошка от майка ти и най-накрая наистина да си потърси работа, а не само да се преструва.
— А ако…
— Ако откаже — това е нейният избор. Но ние повече няма да участваме в този цирк.
Александър кимна без дори да вдигне погледа си нагоре. Мария въздъхна тежко, отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. Ръката ѝ леко трепереше — напрежението от конфронтацията още не беше преминало напълно. Но вътре усещаше спокойствие. За първи път от много време насам.
Вечерта Александър се обади на Ралица. Мария не подслушваше — просто седеше в съседната стая и чуваше откъслечни думи от разговора им.
— Не, Ралица, повече няма… Защото излъга… Да, мама ми каза… Не е виновна Мария, а ти… Не искам повече да говорим за това. Разговорът приключи.
Затвори телефона и дойде при Мария. Седна срещу нея и след дълго мълчание заговори:
— Каза ми предател съм бил — едва промълви той.— Че съм избрал жена си пред семейството си.
— Аз съм твоето семейство — отвърна спокойно Мария.— Синът ни е твоето семейство. А Ралица вече е възрастна жена и трябва сама да носи последствията от постъпките си.
Александър кимна:
— Съжалявам — каза той.— Че не ти повярвах веднага… Че ти крещях…
— Приемам извинението ти — каза тихо Мария и хвана ръката му.— Но запомни това чувство добре, Александър! Запомни какво е когато този до теб внезапно се обърне срещу теб…
Александър стисна пръстите ѝ силно:
— Ще го запомня…
Минаха две седмици. Ралица нито потърси прошка от Мария или майка си; но странно бързо намери работа… Явно когато лесните пари секнат внезапно мотивацията расте значително!
Гергана позвъни на Мария и ѝ благодари затова че ѝ е „отворила очите“:
— Знаеш ли, Марийче… винаги съм мислила че просто я глезя… От майчина любов… А сега виждам че всъщност паразит съм възпитала…
— Никога не е късно човек да промени нещо… – отвърна й спокойно Мария.
Една вечер вече легнали в леглото Александър я прегърна тихо:
— Благодаря ти че не ме остави „под чехъл“…
— Винаги ще бъда до теб – прошепна му тя – но само ако и ти стоиш до мен!
Той я целуна по слепоочието:
– Ще бъда там! Обещавам!
И тя му повярва.
Понякога човек има нужда точно от такъв урок за разбере кое е истински важно.
Александър получи своя.
И изглежда беше научил урока.
Картата на Ралица остана блокирана.
Завинаги.
