Ресторантът не беше от евтините – средната сметка на човек започваше от три хиляди лева. Това беше място, където хората ходят по специални поводи или за бизнес срещи.
И точно тогава, докато минаваше покрай една маса до далечния панорамен прозорец, Мария чу познат смях. Почти инстинктивно се обърна назад. На масата, отрупана с чинии с паста и морски дарове и бутилка бяло вино, седеше Ралица. В нова рокля. В компанията на три приятелки. Говореха си, смееха се, изглеждаха безгрижни и щастливи.
Мария застина. За миг се поколеба – да отиде ли при тях или не. После реши, че няма смисъл. Просто се обърна и се върна на тяхната маса.
– Всичко наред ли е? – попита колегата ѝ.
– Да – кимна Мария. – Всичко е наред.
Но всъщност нищо не беше наред.
Вечерта не каза нищо на Александър. Може би наистина момичетата са имали нужда да разпуснат малко, може би приятелките са платили сметката. Или са празнували рожден ден. Не трябва да си прави прибързани изводи.
Но съмнението вече беше там.
Следващият път видя Ралица в мола. Събота по обяд. Мария купуваше спално бельо, когато забеляза познатата фигура до изхода на магазин за дрехи. Ралица държеше два големи плика в ръцете си и говореше по телефона, видимо много доволна.
Този път Мария отиде при нея.
– Ралица?
Момичето подскочи леко и се обърна. За миг по лицето ѝ пробяга страх, но бързо се овладя и опита да се усмихне.
– Мария! Здрасти! Каква случайност!
– Здрасти. – Мария кимна към пълните торби. – Пазаруваш ли?
– А… да, това… – Ралица се притесни малко. – Знаеш ли, имаше голямо намаление, не можах да устоя! Тениски за триста лева, а дънките почти без пари.
– Ясно – изпрати ѝ насилена усмивка Мария. – Браво на теб! И… намери ли вече работа?
– Още не – погледът на Ралица падна надолу. – Но много се старая, честно! Вече ходих на няколко интервюта.
– Радвам се за теб! Успех!
Сбогуваха се и Мария продължи напред, но вътре в себе си усещаше твърда буца тревога. Намаления има понякога в този магазин, разбира се… Но чантите бяха препълнени и Ралица изобщо не изглеждаше като човек с финансови затруднения.
Вечерта, докато Александър гледаше футболния мач по телевизията, Мария седна до него.
– Алекс, трябва да поговорим.
– Сега? – дори не откъсна поглед от екрана той.
– Да. За Ралица…
Тогава най-сетне я погледна:
– Какво е станало?
– Видях я два пъти напоследък: първо в ресторант с приятелките ѝ; после в мола с торби покупки…
Александър сбърчи вежди:
– И?
– Как така „И?“? – опита да запази самообладание Мария.– Даваме ѝ пари за храна и квартира, а тя обядва в ресторант за три хиляди лева и си купува маркови дрехи!
– Мария… – въздъхна Александър така сякаш обяснява очевидното на дете.– Може приятелките ѝ да са платили сметката ти! Не видя кой даде парите… А покупките — тя каза сама: имало намаление! Искаш ли да ходи с дрипави дрехи?
– Искам просто да не ме лъже!
– Не те лъже! — повиши глас Александър.— Просто ти си предубедена към нея!
— Аз ли? — усети как вътре в себе си нещо се къса Мария.— Аз — която приех да ѝ помагаме — съм предубедена?!
— Веднага помисли най-лошото! Не попита нищо; нито провери — веднага обвиняваш!
Мария стана рязко:
— Знаеш ли какво? Добре тогава… Нека бъде както кажеш ти!
