— Как посмя да блокираш картата на сестра ми?! — извика възмутено съпругът ми.
Мария тъкмо преглеждаше доклади на таблета си, когато вратата се отвори с трясък и Александър нахлу вътре. Достатъчен беше един поглед към лицето му, за да разбере: нещо се е случило. Мъжът дори не си беше събул обувките, застана на прага и гласът му прониза тишината в апартамента:
— Как посмя да блокираш картата на сестра ми?! — извика, размахвайки телефона си. — Току-що ми се обади със сълзи! Казва, че дори храна не може да си купи!
Мария бавно остави таблета и погледна към Александър. Спокойно. Прекалено спокойно за човек, когото обвиняват в жестокост.
— Седни — каза равнодушно тя. — Нека поговорим.
— Какво „седни“? — Александър пристъпи по-навътре в стаята, но не седна. — Изобщо осъзнаваш ли какво направи? Ралица остана без пари! Без стотинка!
— Без стотинка? — Мария повдигна вежди. — Интересно. Тогава защо майка ти вчера каза, че Ралица вече три седмици живее у тях и не е дала и лев за пазаруване?
Александър замълча. За кратко.
— Какво общо има майка ми? Уговорихме се да помагаме на Ралица, докато си намери работа. Ти самата се съгласи!
Мария стана, отиде до прозореца и погледна към ранновечерния град. Светлините долу бавно започваха да светят, а сивият пейзаж придобиваше някаква уютност и отдалеченост. Далече от този разговор.
Всичко започна преди два месеца. Александър се прибра намръщен от работа, наля си чай и дълго седя мълчаливо в кухнята. Мария знаеше, че е по-добре да не го пришпорва — ще разкаже сам, когато е готов.
— Уволнена е Ралица — каза най-накрая той. — От работата ѝ. Казва, че фирмата „оптимизира“ и половината отдел са изгонили.
Мария остави тигана на котлона.
— Жалко… Вече търси ли нова работа?
— Разбира се, че търси… Но знаеш колко е трудно сега да намериш нещо… — Александър потри носа си уморено. — Мария… мислех си… може би можем малко да ѝ помогнем временно. Един-два месеца само.
Мария застина с лука още в ръката си.
— Да ѝ помогнем… как?
— Не знам… за наем, храна… Поне за основните нужди да не се тревожи докато търси работа. Знаеш – живее под наем сама, има много разходи…
Мария знаеше още тогава, че ще каже „да“. Не защото беше мека или нерешителна – просто Александър рядко я молеше за каквото и да било и отказът за помощ към сестра му… нямаше да бъде правилен избор. Семейството си е семейство.
— Добре — кимна тя. — Ще ѝ издам допълнителна карта към моята сметка с лимит по нея. Само нека казва предварително ако има нужда от още нещо – за да няма недоразумения.
Александър я прегърна през рамо откъм гърба ѝ.
— Благодаря ти! Наистина! Знам, че Ралица ще го оцени!
Мария нищо не отвърна – върна се към рязането на лука; но вътре в себе си усети странно неспокойство – което реши просто да игнорира.
Първият месец мина спокойно: Мария беше задала такъв лимит по картата, че Ралица можеше спокойно да плати скромния си едностаен под наем в покрайнините на града; имаше средства за храна и транспорт – скромно, но достойно.
Ралица понякога пишеше благодарности в семейната група: „Много ви благодаря – спасявате ме“, „Не знам какво бих правила без вас“. Александър беше доволен; Мария спокойна – всичко вървеше по план.
И тогава дойде онази вечер в „Гранд Палас“.
Мария имаше среща с колега: обсъждаха нов проект над чаша вино…
