Когато Елена се обуваше, при нея дойде Павел.
— Мамо, а ти къде отиваш?
— Ще се върна. Но помни: мама винаги те обича. Много силно. Дори и да е далече.
Той кимна. Без сълзи. Без истерии.
Защото Йорданка предварително му беше обяснила, че „мамата винаги си тръгва“. Тя беше посяла това в душата му отрано.
Павел остана да живее с баща си — така реши съдът, временно, докато се изяснят всички подробности. Момчето рядко звънеше на Елена и говореше с нея отчуждено.
Веднъж той се обади и попита:
— Мамо, кога ще дойдеш за мен?
— За теб ли? — повтори Елена със свито сърце. — Искаш ли да дойдеш при мен?
Той мълчеше.
— Не знам… Йорданка казва, че си лоша. Че си ни предала.
— А ти какво мислиш?
— Струва ми се, че ухаеш на питки и прегръщаш най-добре от всички.
И затвори.
Павел все по-често седеше в ъгъла с таблета си, мълчаливо. Веднъж през нощта го намериха да плаче под завивките.
— Искам при мама, нужна ми е мама — прошепна тихо той. — Липсва ми. А Йорданка ме кара да слушам.
След месец се проведе заседание, на което решаваха с кого ще остане детето. Йорданка дойде заедно с Тодор, а Елена — с адвокатката си. Съдията беше възрастна жена — спокойна и едновременно строга.
— Павел не е предмет, който може да бъде делен — каза тя. — Длъжни сме да вземем предвид мнението на детето. Важно е да разберем при кого ще му бъде по-добре.
Павел влезе в залата. Малък, с риза като възрастен човек. Очите му бяха неспокойни.
— Къде искаш да живееш, Павел?
Той погледна баща си, после Йорданка… После към Елена. Дълго и внимателно я гледа. После заплака.
— Аз… искам при мама… Липсва ми… Тя ме обича… А Йорданка казва, че съм нейният син…
Съдията въздъхна тежко. Йорданка пребледня.
— Детето ще остане при майката си — каза тихо, но решително съдията.
Същата вечер Елена отвори вратата и Павел се хвърли в прегръдките ѝ. Ухаеше на ябълки и чужд сапун, но тя вдъхна аромата му като глътка живот.
— Мамо, вкъщи ли съм?
— Завинаги, синко мой.
Мина година. Йорданка нито веднъж не се обади по телефона. Тодор посещаваше сина си — първо неловко, после все по-често. Започна да се променя постепенно. Елена не му прости напълно, но позволи да участва във възпитанието на Павел.
Понякога тя усещаше страх отново да не загуби сина си. Но когато чуваше:
— Мамо, може ли още една твоя кюфтенца? Готвиш най-вкусно!
страхът отстъпваше назад и тя се усмихваше през сълзи.
Защото знаеше: вече никой няма да ѝ отнеме най-скъпото й съкровище.
