— Ох, какви ги говориш! — усмихна се Йорданка. — Кой ти каза такова нещо?
— Той самият. С вашите думи. Твърди, че не го обичам, защото съм уморена, защото работя. А вие му казвате, че добрите майки си стоят вкъщи.
— Така е. Или искаш да излъжа? Постоянно тичаш по офисите, а детето с кого остава? С мен! Аз съм му и майка, и бавачка, и психолог. А ти какво правиш? Само да викаш можеш, ако нещо не стане по твоята воля.
— Аз съм му майка, Йорданка. Истинската му майка. Аз го храня, лекувам го като е болен, будувам нощем заради него. Живея в постоянно напрежение. А вие идвате и изтривате всичко отначало.
— Защото не се справяш! Той сам идва при мен! Аз съм добра с него, не викам, не го карам насила да става или да спира да пипа разни неща!
— Той е дете! Има нужда от граници. Нуждае се от любов, но не и от вседозволеност!
— Просто те боли, че ме обича повече от теб.
Тези думи пронизаха Елена като нож в сърцето. Не беше очаквала това от своята свекърва — жената, на която бе поверила детето си.
— Тогава го възпитавайте сама — тихо отвърна тя със сдържани сълзи. — Но знайте: взимате му майката. Не играчката или книжката — точно майката.
Тя излезе и затвори силно вратата след себе си.
Когато Елена разказа на Тодор, той само поклати глава.
— Пак преувеличаваш всичко. Мама ни е строга — да — но обича Павел. И той я обича също. Би трябвало да си благодарна.
— За какво? Че ме подкопава пред сина ми?
— Приемаш всичко твърде навътре.
— А ти, Тодорe, държиш сърцето си твърде далеч от семейството.
Настъпи тишина. Дълга тишина.
— Искаш ли да забраня на мама да вижда Павел?
— Искам само да разбереш: той губи доверие към мен. Детето е на пет години и вече казва „бабата винаги е по-добра“. Това боли… Това не е нормално.
— Значи ревнуваш?
— Дори не се опитваш да ме разбереш…
Тази нощ Елена така и не мигна. До нея лежеше мъжът ѝ с гръб към стената; тя гледаше тавана и мислеше: може би проблемът не е само в свекървата? Може би той никога истински не е бил до мен? Не ме защити… Винаги остана някъде „по средата“. Значи — никога до мен…
На следващия ден Елена каза на мъжа си:
— Заминавам си за известно време… Имам нужда пак да премисля всичко… Не искам Павел да расте в дом, където майката винаги остава на заден план за сметка на бабата.
— Къде ще отидеш?
— Засега при приятелка… После ще видим какво ще стане… Не те моля да идваш с мен — просто недей ми пречи…
Докато Елена обуваше обувките си при входната врата към нея се приближи Павел.
