— Не забравяй, че утре Павел има тържество. Трябва да го заведеш в детската градина до десет, — каза Елена, докато връзваше шалчето на сина си.
— Помня, — изморено отвърна Тодор, обличайки якето си. — Но Елена каза, че сама ще го заведе. Нали си на работа, разбираш?
Елена потрепери. В този дом думата „мама“ имаше двоен смисъл — това беше и тя, майката на детето, и тя, свекървата Йорданка — жена с твърд глас и непреклонен характер, която отдавна водеше скрита война. Но сега бойното поле се беше преместило от кухнята и покривките върху петгодишното момче — моят син и нейният внук.
— Разбирам, но ти си бащата, Тодор. Ако е така, мога сама да заведа детето на тържеството.
— Нали искаше да се смениш на работа. Не стана ли?
— Не стана. Но това не е причина да ме изключвате, разбираш ли?
Тодор мълчеше. Беше изтощен. Постоянните разногласия между съпругата му и майка му… Чувстваше се като лента в стар касетофон — превъртяна назад-напред, оплетена и скрибуцаща. Искаше всички да са доволни, а накрая всички бяха нещастни.
— Йорданка каза, че не ме обичаш — призна вечерта Павел с моливи в ръце. Рисуваше кола с крила.
— Какво? — Елена се обърна от кухнята, където режеше салата.
— Винаги ходиш на работа. А Йорданка казва, че добрите майки стоят у дома при децата си и не ходят на работа.
Елена седна до него и сложи ръката си върху малката му длан.
— Павелче, знаеш колко много те обичам?
— Ми да… ама Йорданка казва, че ако ме обичаше щеше да не крещиш когато счупих вазата. А ти крещя.
На Елена ѝ защипа носа от сълзи. Спомни си онзи ден — умората, главоболието, счупената любима ваза от майка ѝ… нервите ѝ не издържаха. После плака сама в кухнята когато никой не виждаше. А сега за това знае Йорданка. И не просто знае — използва го като оръжие.
— Йорданка греши, слънчице мое. Понякога мама се изморява много силно — но това не значи че не те обича.
— А Йорданка никога не крещи.
„Защото с нея не живееш ти, Павелче… Защото тя е театърът – а аз съм живота“, помисли си Елена. Но всъщност каза:
— Хайде да се къпем.
Йорданка беше жена „от старата школа“. Не повишаваше тон – говореше така хладно и твърдо че направо замлъкваш сам по себе си; никога не ругаеше – просто режеше с думи като ножове.
Тя идваше сутрин рано когато Елена тръгваше за работа: сваряваше каша за закуска; подреждаше играчките; приготвяше внука за детската градина… Всичко изглеждаше идеално подредено отвън – но Елена отдавна бе разбрала: зад тази грижа стои отровната прежда на думите които Йорданка вплита незабележимо в ушите на внучето си.
