Разпозна я по гласа, макар че я беше чул само два пъти. Лежеше обърнат към стената и когато чу как тя говори, чак подскочи. Обърна се – и наистина беше тя. Седеше при онзи шофьор. А той сочеше към Павел.
И тя го позна, защото цялата се изчерви на петна. Но не откъсна поглед от него. Павел се опита да подслуша разговора им, но щом разбра, че е той, тя снижи гласа си, а съседът говореше силно по телефона с някого и Павел не можа да разбере думите им. Направи се, че не му пука. Момичето, преди да си тръгне, се приближи до него и каза:
– Жалко е, че така стана. На татко видеорегистраторът се развали, но той твърди, че не е виновен. Моля ви, нека намерим някакво решение? Не може да си загуби работата.
Павел изсумтя.
– Пари все пак понякога трябват, нали?
Тя не сведе поглед. Извади от джоба си портокал и го остави на шкафчето му.
– Оздравявайте.
Павел гледаше този портокал като омагьосан. После набра сестра си и каза:
– Обади се на твоя доктор. Нека уреди да ме преместят в друга стая.
Анна отказваше – не беше казала на доктора за аборта и вече не искаше да общува с него. Павел подозираше, че сестра му е влюбена в доктора, но по някаква причина смяташе, че няма право на любов. Вече две години минаха – може би стига толкова страдания?
– Това ми е голямата дъщеря Полина – обясни шофьорът. – Учи за учителка по чужд език. Много умна! В нашето семейство никой университет не е завършвал досега – тя е първата.
– Ако беше толкова умна, нямаше да учи за учителка – отвърна Павел.
– Ама много обича децата! Казва: „Искам да уча децата на френски език – много красив език.“ И на мен ми харесва френският, макар че нищо не разбирам.
На следващия ден Полина пак дойде. Седеше до баща си и му разказваше нещо. Павел пак нищо не чу – само гледаше профила ѝ. Нямаше нищо особено в нея: бледа кожа, коса с цвят на мишка, чип носче… Обикновена! Но някакси му се искаше да я гледа още.
Преди да си тръгне този път остави ябълка върху шкафчето му.
– Оздравявайте – каза тя.
Сутринта Анна се обади:
– Уговорих всичко – ще те преместят в платена стая след дванайсет часа днес.
– Не трябва… размислих – каза Павел без особен повод. – Тук е по-весело; какво ще правя сам там?
– Всеки ден ново мнение… – въздъхна сестра му.
– Кажи ми… мислиш ли, че бих станал добър учител?
– Ти ли? – Анна прихна в смях.– Едва ли знам… Защо питаш?
– Замислих се просто… След като ме изключиха от колежа може би трябва да пробвам изпити във висше училище? Знам добре английски; ходих достатъчно при частни учители… И пиша грамотно… Какво още трябва? Ще провериш ли? Бих могъл да се подготвя лятото и да кандидатствам…
– Сигурно си ударил главата доста силно! Добре де… ще проверя…
Когато Полина тръгваше този ден остави круша върху шкафчето му; а той ѝ подаде бонбон: Анна още първия път му донесе любимите с ядки… Полина се усмихна — а от тази усмивка стана някак леко…
– Няма да подавам жалба в съда — сам съм виновен — каза Павел.— До пешеходната пътека имаше пет метра; реших просто да пресека тичешком… Сега го спомних — просто ударих главата…
Тя пристъпи по-близо до него; наведе се и го целуна по бузата:
— Благодаря ти — прошепна тя тихо и излезе…
А Павел още дълго докосваше бузата си — глупаво усмихнат…
