– Да? А с какво още?
Той не намери какво да отговори. По-късно вечерта попита Маргарита:
– Защо ме обичаш?
Тя се засмя.
– Как така? Просто те обичам.
– Но защо?
– Ами… Забавен си.
– А друго?
– Остави ме! Като ме поканиш да се омъжа за теб, тогава ще ти кажа.
Да я кани да се омъжи за него Павел не искаше, затова прекрати разговора. На следващия ден попита Анна:
– А защо ти обичаше съпруга си? Извинявай, ако ти е тъжно да говориш за това, не е нужно.
– Откъде такива въпроси? Тъжно ми е, разбира се, но ще ти кажа. Защо питаш?
– Ами… Не знам. Искам да разбера. Защо хората обичат.
Анна притвори очи, усмихна се и каза:
– Заради това, че беше толкова умен и интересен събеседник – никога не ми беше скучно с него. Че беше добър и винаги готов да помогне не само на мен, а и на другите. Грижовен и внимателен – помниш ли как ми правеше изненади: само като спомена нещо и веднага ми го купуваше. И още – че имаше смисъл в живота му, не просто съществуваше в този свят. Съществуваше…
Тя подсмъркна и замълча.
– Извинявай.
– Всичко е наред. За Маргарита си питал, нали? Тя не теб обича, а парите ти. Прости ми.
Павел дори не се разстрои от това. И си помисли: а той самият дали обича Маргарита?
Може би прекалено дълбоко се беше потопил в мислите си. Поне тази вечер Павел не пи алкохол – което беше добре, защото онзи таксиметров шофьор нямаше да може да каже после, че Павел е виновен. Той пресичаше улицата до пешеходната пътека. Да, беше тъмно, но ако шофьорът караше по-бавно… Все пак забеляза Павел и завъртя волана рязко, но вече беше късно: Павел бе отхвърлен настрани, колата излетя към бетонната стена. Някой от минувачите извика бърза помощ; той смътно помнеше какво стана после – силно си удари главата.
Може би нямаше нищо странно в това двамата да ги сложат в една стая – травмите им бяха сходни, болницата една и ги докараха заедно. Но Павел негодуваше:
– Той едва не ме уби! Ще го дам под съд! Знаете ли кой съм аз? Прехвърлете ме в самостоятелна стая!
Медицинската сестра му нареди да престане с цирка или ще му сложи успокоително. За стаята каза да пита лекарите; иначе всички платени стаи били заети сега – така че да се радва изобщо че са го приели тук, в най-добрата болница на града.
Павел се обади на Анна и я помоли да уреди въпроса вместо него. На кого друг да звънне – на Маргарита ли?
– Момче, прости ми – обърна се към него шофьорът с превързана глава през легло от Павел.– Не те видях честно казано – тъмнината като в гроб! Не мога без книжка остана – четири деца имам вкъщи, три още са ученици! Ще ти платя лечението – хайде мирно да го решим!
– Остави ме намира! – обърна гръб Павел.– Няма нужда толкова деца като няма какво ги храниш!
Ядосваше се на сестра си (която каза че действително няма свободни платени стаи), ядосваше се на шофьора заради когото трябваше сега лежи по болници; ядосваше се на Маргарита която дори не мислеше да го посети под предлог че има работа; добре поне че самата Анна дойде но полза никаква: пак започна защитавала бедните хора и шофьора едновременно… Е може би тя може да бъде разбрана — цял живот сама живее бедно — но това пак е ненормално според него… Павел ѝ излъга че го боли глава и Анна си тръгна.
