Всичко провали сервитьорката: изпусна чаша с червено вино право върху роклята на Анна. Роклята беше светла, а кафявото петно веднага напомни и на нея, и на Павел за случилото се преди два дни.
— Къде гледаш? — извика Павел на сервитьорката. — Как изобщо те взеха тук, толкова непохватна? Веднага ще уредя да ти е последният ден тук.
Бледото лице на сервитьорката се покри с петна.
— Извинете — зашепна тя. — Нека опитаме със сол.
— Каква сол… — започна Павел, но Анна го прекъсна.
— Престани да викаш, на всеки може да се случи. Момиче, всичко е наред, не се притеснявай, струва три стотинки, купих го от секънд хенд.
— Откъде? — учудено попита леко подпийналата Маргарита. — Сериозно ли? Не ти ли е гнусно да го носиш след някого? Това е ужас!
Анна се изчерви, но само вдигна още по-високо брадичка: ако някой можеше да се защити, това беше тя.
— Не ми е гнусно — спокойно отвърна тя. — Защо да изхвърлям хубави дрехи, ако могат още на някого да послужат? Ето сега вече мога спокойно да го изхвърля.
Павел се почувства неловко. Беше му неприятно заради сестра си, но не можеше да постави Маргарита на място така както сервитьорката – после сам щеше да си изпати: щеше да трябва прошка да иска и това беше досадно и изморително. А и тази сервитьорка стои и зяпа.
— Какво си застинала? — изпусна той. — Махай се оттук и не чакай бакшиш, ясно?
Момичето подсмръкна и забърза нанякъде. Анна го погледна строго – точно като майка им някога – и каза:
— Не те ли е срам! Защо я нападаш? Между другото, докато учех, и аз работех като сервитьорка. Ти си ни роден със златната лъжичка в устата – няма с какво да се гордееш! Я пробвай цял ден прав! А тя сигурно също учи: през деня лекции, вечер работа, нощем учене. Престани вече с този снобизъм!
Това Павел харесваше у сестра си – винаги казваше каквото мисли.
— Добре де, извинявай — каза той. — Повече няма.
— И ще оставиш нормален бакшиш!
— Добре.
Анна се успокои. Покри петното със салфетка и после всичко мина спокойно. Когато сервитьорката донесе сметката, той опита да остави бакшиш през приложението – както му каза сестра му – но то не проработи. В портфейла имаше само петолевка; много беше за бакшиш, ама нямаше избор. Сервитьорката дойде да разчисти масата им; вдигна ръка и каза:
— Не трябва толкова много!
И буквално го принуди да си вземе парите обратно. За щастие Анна вече беше тръгнала и Павел каза:
— Грешиш!
И прибра парите обратно.
Седмица по-късно той с Маргарита минаха през супермаркета по път към гости – спешно ѝ трябваха мокри кърпички – и там срещнаха същата сервитьорка. В ръцете ѝ имаше кошница с евтини макарони, пакет кренвирши (с които Павел дори котката не би нахранил) и един хляб.
— Зря отказа парите — каза ѝ той. — Можеше нещо по-хубаво да си купиш.
Без грим и при дневната светлина момичето изглеждаше още по-младо; Павел никак не очакваше тя да му отвърне остро затова остана изненадан когато чу:
— Аха… например такава кукла като тази до теб.
Маргарита започна объркано да се оглежда – явно търсеше куклата – а на Павел едва не му избухна смях от комизма на ситуацията; овладя се обаче и каза:
— Аз струвам повече от парите си…
