Димитър гледаше Елена. Пет години брак. Пет години любов. Да, имаше трудности. Да, Надежда често се намесваше. Но Елена винаги беше до него. Търпеше, прощаваше, правеше компромиси. И ето я сега – стои пред него, красива, решителна, готова да се бори за тяхното семейство. А той какво прави?
Телефонът замлъкна. След минута пристигна СМС: „Димитър, защо не вдигаш? Притеснявам се! Елена пак ли вдига скандал?“
Елена видя съобщението и се усмихна иронично.
– „Елена пак ли вдига скандал.“ Класика. Винаги аз съм виновната, нали?
– „Мамо, тя не го е имала предвид така…“
– Димитър, стига. Стига да я оправдаваш. Стига да ме изкарваш лошата. Просто стига. Направи избор.
Тя излезе от спалнята и го остави сам – с телефона в ръка, със снимките по стените и с необходимостта да вземе най-важното решение в живота си.
В кухнята Елена си наля чай. Ръцете ѝ трепереха. Обичаше Димитър – наистина го обичаше – но повече не можеше да бъде третата във връзката им. Свекървата винаги стоеше между тях – невидимо, но осезаемо: нейното мнение, нейните желания, нейното „Димитре, как можа“. А Димитър винаги избираше пътя на най-малкото съпротивление – да угоди на майка си и да убеди жена си да потърпи още малко.
Но апартаментът беше последната капка. Да живее под един покрив със свекървата означаваше да загуби и последните остатъци от лично пространство; да стане прислужница на кралицата-майка.
Стъпки в коридора – Димитър влезе в кухнята с телефона в ръка.
– Обадих се на мама – каза той.
Елена се напрегна.
– И?
– Казах ѝ, че не може да се премести при нас; че ще ѝ помогнем да намери жилище наблизо; че ще я посещаваме и ще помагаме, но няма да живеем заедно.
Елена не можеше да повярва на ушите си.
– Наистина ли?
– Наистина… Тя… тя не беше доволна. Каза ми, че съм неблагодарен син; че избирам жена си вместо майка си; че ще съжалявам за това.
– А ти какво ѝ каза?
– Че не избирам между вас двете; че ви обичам и двете; но моето семейство си ти… И нашите бъдещи деца… И ние имаме право на свой живот.
Елена усети как напрежението я напуска. Приближи се до мъжа си и го прегърна.
– Беше трудно, нали?
– Много… Тя плака… Каза ми, че ще остане сама; че съм я предал…
– Не си я предал – просто порасна; стана възрастен мъж със свое семейство… Тя трябва да го приеме…
– Страхувам се, че няма скоро…
– Ще приеме – няма къде да ходи! А ако не приеме – това е нейният избор! Ние предлагаме компромис: живее наблизо до нас без контрол над живота ни; помагаме ѝ без подчинение; обичаме я без нарушаване на границите ни!
Димитър кимна – знаеше колко труден период предстои: Надежда щеше да се обижда и манипулира чувството му за вина… Но Елена беше права: те трябваше сами да градят живота си според своите правила!
– Знаеш ли още какво каза? – внезапно се усмихна той.– Че всичко било по вина на снаха ѝ! Че ти ме настройваш срещу нея! Че преди съм бил добър син!
– И ти какво отвърна?
– Че все още съм добър син! Просто вече съм и добър съпруг! И че моята снаха — тоест ти — е най-хубавото нещо в живота ми!
Елена го целуна — за първи път от седмици почувства истинска надежда за тях двамата! Да — свекървата щеше пак понякога да опитва контрол или упреква — но най-важното бе направено: Димитър избра тяхното семейство — своето семейство с Елена!
— Между другото — каза Димитър — трябва после да ѝ помогнем с търсенето на апартамент… И вероятно с преместването…
— Разбира се! Аз нямам нищо против твоята майка, Димитре — само против това тя постоянно да управлява живота ни! Но помощ винаги ще получи от мен!
— Благодаря ти… За търпението… За борбата… За нас двамата…
— Не ми благодари — това е нашето семейство! Ще продължа винаги да го защитавам!
Седяха двамата в кухнята над чая и крояха планове къде ще търсят
