— Разбира се, че е плакала. Тя винаги плаче, когато не получи това, което иска.
— Елена, това е жестоко.
— А да ни изгони от спалнята не е ли жестоко?
Димитър седна на леглото и обхвана главата си с ръце.
— Какво да правя? Наистина не се чувства добре. Магдалена разказа, че Надежда е паднала миналата седмица. Не тежко, но…
— Димитър — Елена седна до него. — Не съм чудовище. Ако Надежда има нужда от помощ, ще помогнем. Но има разлика между това да помагаме и напълно да подчиним живота си на нейните желания. Можем да ѝ намерим апартамент наблизо. Можем да наемем гледачка. Можем да я посещаваме всеки ден. Но да живеем заедно… Димитър, това ще убие брака ни.
— Преувеличаваш.
— Преувеличавам ли? Добре. Хайде да си представим. Надежда се мести при нас. И после какво? Става в шест сутринта и тропа в кухнята. Не можем да се излежаваме през уикенда, защото „младите трябва да са активни“. Не можем да поканим приятели, защото „от тях има шум и безпорядък“. Не можем да поръчаме пица, защото „това е вредно, аз ще направя кюфтета“. Не можем… просто да останем двамата заедно, Димитър. Разбираш ли?
Той мълчеше. Разбираше. Разбира се, че разбираше. Но какво можеше да направи — още от дете му беше втълпено: мама винаги е права, мама се е жертвала за всичко, мама заслужава грижа.
— А децата? — тихо попита Елена. — Искаш ли деца?
— Разбира се! Знаеш го.
— И как ще отглеждаме деца под постоянния контрол на твоята майка? Тя няма да ни остави на мира! „Не ги повивате правилно“, „не ги храните правилно“, „не ги възпитавате правилно“. Готов ли си за това?
Димитър стана и отиде до прозореца. Отвън градът шумеше с обичайния си ритъм — животът на обикновените хора; може би и те са имали свекърви като тяхната… Но не всяка свекърва смяташе за свое право да управлява живота на децата си.
— Продаде апартамента си — каза той изведнъж.
Елена усети как сърцето ѝ потъва надолу.
— Какво?
— Преди две седмици го продаде. Парите сложи на влог в банката. Каза ми, че било за нашето бъдеще. За внуците.
— Преди две седмици… И ти мълча?
— Надявах се, че ще я разубедя; че ще я убедя поне да купи нещо по-малко близо до нас… Но тя… тя вярва, че семейството трябва винаги да бъде заедно под един покрив.
Елена стана права; главата ѝ бучеше от мисли: свекървата беше продала апартамента си — беше изгорила всички мостове зад себе си! А Димитър знаеше това през цялото време и мълча…
— Значи ни постави пред свършен факт! А ти ѝ помогна с твоето мълчание!
— Елена…
— Не, Димитър! Просто ми кажи: избираш ли нея или мен?
— Това не е честен въпрос!
— Това е единственият честен въпрос в тази ситуация! Твоята майка те манипулира — а чрез теб и мен! Продаде апартамента си нарочно — за да нямаме избор! Нае Десислава само за да покаже колко всичко вече било решено! А ти ѝ го позволяваш!
— Тя ми е майка!
— А аз съм ти жена! И ако не можеш или не искаш да защитиш брака ни — семейството ни; правото ни на личен живот — тогава какъв смисъл има този брак?
Думите увиснаха във въздуха като точка без връщане назад: или Димитър избира тяхното семейство… или…
Телефонът пак звънна: „Надежда“. Димитър посегна към него, но Елена хвана ръката му:
— Недей сега! Първо реши сам със себе си: ако вземеш телефона и кажеш „да“ — започвам веднага да събирам багажа си; ако кажеш „не“ — търсим решение ЗАЕДНО така че всички (включително мен!) са доволни!
Телефонът звънеше настойчиво; Надежда не беше свикнала синът ѝ да не й вдига веднага телефона — това бе нарушение на йерархията: синът трябва винаги веднага щом чуе гласа й…
