Вратата се отвори и Десислава се появи на прага. Изглеждаше притеснена.
— Извинете, може би не съм уцелила момента… Да преместя ли срещата?
— Не, — Елена стана. — Няма нужда да я премествате. Но и няма какво повече да измервате. Надежда няма да живее тук.
— Елена! — Димитър повиши тон. — Нямаш право!
— Нямам право? — Елена се обърна към него. — Това е И МОЯТ апартамент, Димитър. Моят! Аз също плащам за него. Аз също живея тук. Имам право на глас!
Десислава тихо се оттегли. Умна жена — разбра, че е попаднала в разгара на семейна драма.
Димитър се приближи до жена си, опита се да я хване за ръката, но тя се дръпна.
— Елена, моля те. Хайде да поговорим спокойно. Надежда наистина не се чувства добре. Кръвното ѝ скача, болят я ставите…
— И какво? Това ѝ дава ли право да нарежда живота ни? Димитър, майка ти е на петдесет и осем години. Не е някоя немощна старица! Просто е свикнала ти да изпълняваш всичките ѝ прищевки!
— Това не са прищевки! Тя ми е майка!
— А аз съм ти жена! Или това нищо ли не значи?
Стояха един срещу друг като врагове с цяла пропаст от неразбиране между тях. Елена виждаше как Димитър се лута между дълга към майка си и любовта към жена си. Но проблемът беше там, че Надежда отлично го знаеше и го използваше.
Телефонът на Димитър иззвъня. На дисплея светеше „Надежда“. Погледна към Елена сякаш търсеше разрешение; тя кимна – нека вдигне.
— Ало, мамо? Да, Десислава беше… Не, вече си тръгна… Мамо, трябва да поговорим…
Елена чуваше развълнувания глас на свекървата от слушалката – не думите, а интонацията: обидена, страдалческа. Надежда беше истински майстор в емоционалния шантаж.
— Мамо, почакай… Мамо! Недей така… Разбира се, че не си ми чужда…
Елена излезе от кухнята – знаеше точно как ще завърши този разговор: свекървата натиска всички болезнени точки – припомня как го е отгледала сама; как си е отказвала всичко; как мечтае за внуци, но „явно няма да дочака“. Класика в жанра.
Тя влезе в спалнята им – все още тяхната спалня. На стената висяха сватбените снимки: млади, щастливи и пълни с надежди лица. Тогава Елена мислеше, че се омъжва за Димитър – само за него; не знаеше обаче, че като бонус идва и свекърва с желязна хватка и пълно нежелание да пусне сина си.
Първият сигнал прозвуча още на сватбата – Надежда опита да контролира всичко: менюто, разпределението на гостите – дори роклята на булката: „Елена, бялото не ти стои добре; по-добре кремаво.“ Тогава Димитър само се шегуваше: „Мама просто се притеснява – иска всичко да бъде идеално.“
После започнаха съветите за домакинството – безкрайни и изтощителни: как се прави борш (не както учила Олга), как се гладят ризи (не както била свикнала Елена), къде трябва да стои мебелировката или кои пердета са най-подходящи; дори подовете трябваше според Надежда винаги да са измити по нейния начин – тя знаеше най-добре от всички.
А Димитър? Той беше между два огъня – но по-често избираше страната на майка си: „Елена, толкова ли ти струва? Направи както казва тя и толкова.“ „Елена, недей обръща внимание – такъв ѝ бил характерът.“ „Елена, потрай малко – тя го прави без лош умисъл.“
Трай… Не обръщай внимание… Направи както казва… Пет години Елена следваше тези съвети — докато стигнаха дотук: свекървата решава просто така да се нанесе при тях без дори да пита; защо ли би питала? Нали Димитър никога няма да откаже на мама…
Вратата скръцна леко; Димитър влезе в стаята с виновно–решително лице — погледът му бе добре познат на Елена.
— Плака… — каза той тихо.
