— Извинете, защо измервате спалнята ми? — Елена застина на прага на вратата, гледайки непознатата жена с рулетка в ръка.
Жената се обърна. На устните ѝ играеше учтива професионална усмивка на интериорен дизайнер. В ръцете си държеше таблет с някакви схеми.
— Добър ден! Вие сигурно сте Елена? Аз съм Десислава, дизайнер. Надежда ме нае за преустройството. Каза, че сте информирана.
Елена усети как земята се изплъзва изпод краката ѝ. Надежда — нейната свекърва. Същата тази свекърва, която живееше на два часа път от тях и ги посещаваше веднъж месечно. А сега тази свекърва беше наела дизайнер за преустройството на ТЕХНИЯ апартамент?
— Информирана за какво точно? — гласът на Елена звучеше спокойно, но вътре всичко кипеше.
Десислава се смути, усещайки напрежението.
— Ами… Надежда ще се мести при вас. Помоли ме да измисля как най-добре да разделим пространството. Тази стая ще стане нейната спалня, а вие с Димитър ще се преместите във всекидневната. Там има достатъчно място, ако сложите разтегателен диван…
Елена не дочака края. Обърна се и отиде в кухнята, където пред лаптопа седеше нейният съпруг Димитър. Той вдигна глава, видя лицето ѝ и веднага извърна поглед.
— Димитър — гласът на Елена беше равен като острието на нож. — Защо в нашата спалня дизайнер измерва пространството за майка ти?
Той се изчерви, затвори лаптопа и прокашля.
— Елена, исках да ти кажа… Просто не знаех как. Надежда продава апартамента си. Има здравословни проблеми, трудно ѝ е сама…
— И ти реши, че тя ще се премести при нас? В нашия двустаен апартамент? Без моето съгласие?
— Не съвсем без съгласие… Мислех да го обсъдим…
— Да го обсъдим? Димитър, тя вече е наела дизайнер! Измерват НАШАТА спалня за НЕЙНОТО легло! За какво обсъждане говориш?
Елена седна срещу мъжа си. Пет години брак. Пет години търпеше визитите на свекървата си — нейните съвети и забележки: „Елена, неправилно вариш борша.“ „Елена, защо купи такава риза на Димитър?“ „Елена, кога ще дочакам внуци?“ А сега тази жена възнамеряваше да се нанесе у тях завинаги.
— Тя ми е майка, Елена. Не мога да я изоставя.
— Аз моля ли те да я изоставиш? Има домове за възрастни хора или по-малки апартаменти наблизо до нас! Има толкова варианти без да превръщаме дома ни в комуналка!
Димитър стана и започна да обикаля кухнята нервно — навикът му винаги щом е напрегнат.
— Надежда няма да отиде в дом за възрастни хора. Смята го за… унизително. А апартамент наблизо няма как да си позволим — знаеш това.
— Но не смята за унизително да ни изгони от собствената ни спалня?
— Никой никого не гони! Просто… ще реорганизираме пространството.
Елена се засмя горчиво.
— Реорганизираме ли? Димитре, майка ти възнамерява да ни вземе единствената стая където можем да останем насаме! Разбираш ли какво означава това? Никакъв личен живот! Никакво пространство! Ще контролира всяка наша стъпка!
— Преувеличаваш…
— Преувеличавам ли? Добре тогава — нека си припомним: миналия път размести цялата ни кухня „защото така било неудобно“. Предния път хвърли цветята ми „защото правели боклук“. А помниш ли когато цяла седмица живя у нас и всяка сутрин ни будеше в шест часа „защото няма какво да лежиш до обяд“?
Димитър мълчеше. Помнеше разбира се всичко това много добре. Но какво можеше да направи? Това беше неговата майка — жената която го бе отгледала сама и работила две работи само той да може да учи в университета.
