Емилия разбра, че е останала сама срещу двамата. Майка и син се бяха обединили, убеждаваха я, оказваха натиск, обвиняваха я в студенина. Апартаментът ѝ вече не беше нейният дом. Вече не беше онова място, където усещаше спокойствие. Отсега нататък там имаше напрежение, неизказани упреци, чуждо присъствие.
Но Емилия не можеше да отстъпи — защото ако сега отстъпи, ще загуби самоуважението си. Знаеше, че ако сега се съгласи, после ще стане още по-зле. Росица ще започне да командва и да се меси във всичко. А Александър само ще мълчи и ще кима.
— Знаете ли какво — изправи се Емилия —, уморих се от този разговор. Росица, уважавам ви, но няма да живеем заедно. Това е окончателното ми решение.
— Така ли! — стисна устни свекървата ѝ. — Александър, чуваш ли какво казва жена ти? Гони ме — твоята майка!
— Аз никого не гоня — отвърна уморено Емилия. — Вие дори още не сте се нанесла.
Истински скандал избухна. Росица плачеше и казваше, че синът ѝ я изоставя заради чужда жена; че Емилия съсипва семейството; че никога не е вярвала, че снаха ѝ може да бъде толкова жестока. Александър тичаше между тях и не знаеше кого да успокои.
Редуваше майка си и съпругата си; мърмореше нещо безсмислено, но на практика нищо не решаваше. Емилия стоеше до прозореца и усещаше как всичко рухва около нея. Виждаше ясно: съпругът ѝ вече не е до нея; съжалява майка си и гледа на жена си като на пречка.
Гласът на Росица ставаше все по-силен:
— Предаваш ме, Александър! Сама те отгледах, целия си живот посветих на теб — а сега заради НЕЯ… заради НЕЯ се обръщаш срещу мен!
— Мамо… стига вече… — опита се да я успокои Александър, но в гласа му нямаше сила.
Емилия се обърна към тях; лицето ѝ бе пребледняло, но решително:
— Росица, вие емоционално изнудвате сина си. Прекрасно знаете какво правите. И аз няма да участвам в тази игра.
— Как смееш! — изпищя свекървата.
— Смело го правя — отвърна спокойно Емилия.— Защото това е моят живот и моят апартамент.
Александър стоеше в средата на стаята със свити юмруци и внезапно Емилия осъзна: той няма да избере нея; за него майката е по-важна; той няма да защити връзката им ако трябва да противостои на волята на майка си.
Накрая Емилия хладно и категорично го погледна в очите и каза:
— Александър… или продължаваме двамата сами… или изобщо няма да живеем заедно. Избери.
Звучеше като присъда. Дълго време Александър мълча; гледаше ту към майка си, ту към жена си. Росица подсмърчаше и бършеше сълзите си с кърпичка. Накрая Александър наведе глава и каза:
— Не мога да оставя мама сама… Прости ми, Емилия…
Мълчаливо започна да си събира багажа; почти без да поглежда жена си напъх дрехите в чантата; прибра зарядните устройства, книгите и дребните вещи. Росица стоеше в коридора със самодоволно стиснати устни.
Емилия не плачеше.
Само гледаше как мъжът ѝ напуска живота ѝ – и осъзнаваше: така трябва.
Човекът който отказва да я защити – тя няма нужда от него.
Когато зад тях хлопна входната врата,
Емилия седна на леглото
и заплака.
Не можеше да повярва,
че бракът им приключи
заради властовите игри на една свекърва.
Стаите,
в които бе вложила толкова душа,
сега изглеждаха празни.
Но някъде дълбоко вътре у себе си тя усещаше непоклатимата увереност:
постъпила е правилно.
Емилия няма повече
да позволи някой друг
да командва живота ѝ.
Кредита изплати сама,
сама обзаведе този апартамент –
никой няма право
да ѝ отнема това,
което тя сама е постигнала.
Сълзите постепенно пресъхнаха;
Емилия стана
и пристъпи към прозореца.
Навън залезът бавно угасваше,
градът един по един палеше светлините.
Животът продължаваше –
и Емилия знаеше:
ще успее
да се справи с всичко това.
