— Но нали сме семейство — каза Александър несигурно. — Не можеш ли поне малко да отстъпиш?
— Да отстъпя? — Емилия усети как в нея отново кипва нещо. — Александър, дори не ме попитахте. Майка ти дойде и заяви, че ще се нанесе. Не го предложи, не попита — просто го заяви. Все едно аз тук изобщо не съществувам.
Александър мълчеше, не знаеше какво да каже. Емилия вече усещаше, че ако сега отстъпи, после ще бъде невъзможно да си върне собственото пространство. Беше виждала какво се случва при приятелките ѝ, когато свекървата се нанесе в дома им и започне да командва, да пренарежда всичко по свой вкус и да учи как „трябва правилно да се живее“. Емилия не искаше такъв живот.
На следващия ден Росица отново се появи, сякаш нищо не е станало, и донесе със себе си чанта с някакви вещи. Емилия отвори вратата и видя свекърва си с тежка торба в ръка и доволна усмивка на лицето.
— Здравей, Емилия. Донесох някои неща за кухнята. Помислих си, че ще са полезни.
Емилия стоеше в коридора и мълчаливо наблюдаваше как Росица влиза навътре, събува обувките си, оставя торбата на пода и започва да оглежда стаите. Свекървата влезе в хола, огледа се наоколо и кимна:
— Тук определено трябва пак да се тапетира. Много е светло — непрактично е. А този шкаф също трябва да се премести — така има малко светлина.
Александър седеше объркан на дивана и не знаеше какво да направи. Емилия видя как съпругът ѝ се притесняваше — сякаш искаше да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. Въздухът стана тежък като пред буря.
Росица продължи:
— В спалнята може да сложим разтегателен диван. На мен много място не ми трябва. Важното е синът ми да е наблизо.
— Росица… — започна тихо Емилия — ние още не сме решили с Александър…
— Ох, няма какво толкова да решавате, миличка — прекъсна я свекървата с усмивка. — Нали вече сме семейство! Семейството трябва да е заедно.
Тогава Емилия вече не издържа. Повиши глас:
— Аз намерих този апартамент и нямам намерение да го споделям с никого!
Гласът ѝ трепереше, но тя не отклони погледа си. Александър скочи от дивана и опита плахо:
— Емилия, недей така…
Но Росица вече бе стиснала устни обидено и гледаше снаха си със студено презрение.
— Значи така стоят нещата… — каза бавно свекървата. — Тоест ти имаш против една възрастна жена спокойно да живее?
— Имам против някой без моето съгласие да се нанася в моя апартамент! — отвърна твърдо Емилия.
Майката и синът я гледаха ядосано все едно бе казала нещо срамно. Росица повиши глас:
— Вече сме семейство! Трябва взаимно разбиране! Много си егоистична, Емилия! Само за себе си мислиш!
Емилия скръсти ръце пред гърдите си; усещаше как възмущението напира вътре в нея. Погледна към свекървата си после към мъжа си – който така или иначе отказваше да я защити – и разбра колко безизходна е ситуацията ѝ: собственият ѝ дом бе станал „бойно поле“.
— А вие на какви компромиси сте готови? — попита тя като впери поглед в Александър.— Защо винаги аз трябва да жертвам личното си пространство? Това е моят апартамент! Аз платих за него! Имам право сама да реша кой ще живее тук!
Александър мълчеше; Росица само театрално въздъхваше поклащайки глава – напрежението растеше всяка секунда повече… Емилия видя онзи едновременно жалещ и презрителен поглед у свекървата – сякаш тя самата нищо не разбира или изпуска най-важното…
— Александре… — обърна се пак майката към сина си напълно игнорирайки присъствието на Емилия.— Никога нямаше да помисля че жена ти може толкова безчувствена… Наистина ли тя не разбира колко ме е страх сама? Че скоро ще остарея напълно – а тогава ще имам нужда от помощ?
— Мамо… моля те… стига вече… — промълви Александър без капка увереност в гласа.
