— Апартамента аз сама си го намерих и нямам никакво намерение да го споделям с никого! — изстрелях, без да оставя възможност някой да ми възрази.
Емилия и Александър живеят заедно от малко повече от година. Жилището е двустаен, светъл апартамент на седмия етаж в панелен блок в хубав квартал — Емилия не го е наследила, нито ѝ е подарено. Тя сама го купи, като години наред спестяваше всяка стотинка и работеше без почивка.
Преди десет години Емилия започна работа като счетоводител в строителна фирма със заплата от четиридесет и пет хиляди лева, после премина в по-голяма компания за шестдесет хиляди, а след две години вече получаваше осемдесет хиляди. Не харчеше за забавления, не ходеше на почивки, не купуваше скъпи дрехи. Спестяваше.
За първата вноска по жилищния кредит събра парите за три години, а кредита изплащаше с уикендова допълнителна работа. Когато най-накрая апартаментът стана изцяло неин, Емилия изпита такава гордост, каквато никога преди не бе усещала.
Още от самото начало Александър се възхищаваше на нейната самостоятелност. Той самият живееше с майка си Росица в стар едностаен апартамент в покрайнините на града и когато започнаха да излизат заедно, веднага стана ясно, че този апартамент не е подходящ за съвместен живот.
Така че съвсем естествено Александър се нанесе при Емилия — без особени разговори или уговорки. Животът им протичаше спокойно, без сериозни конфликти. Александър работеше като мениджър във фирма за търговия и получаваше около петдесет хиляди лева; помагаше с плащането на храната и сметките. Понякога купуваше нещо за дома — нов тиган, спално бельо или крушка. Стремеше се да бъде полезен.
Апартаментът беше уютен и Емилия се гордееше с всеки негов кът. Самата тя избра тапета в дневната; мебелите купуваше на разпродажби — но винаги качествени. В кухнята висяха светли пердета, които Емилия бе ушила собственоръчно.
В спалнята стоеше голям гардероб с плъзгащи врати; половината рафтове бяха празни — Емилия не обичаше претрупаните пространства. Александър понякога се шегуваше, че все още се чувства гост тук, но Емилия винаги отвръщаше:
— Хайде де, Александре! Това е и твоят дом.
Мъжът се усмихваше и кимваше одобрително — но по някаква причина тези думи никога не звучаха напълно убедително. Свикнаха със спокойните вечери, общите закуски и тишината вкъщи. Всичко вървеше уравновесено и предвидимо: през уикендите ходеха на кино или поръчваха пица; вечер гледаха сериали.
Емилия работеше от девет до шест; Александър често оставаше до осем вечерта — прибираше се уморен, вечеряше набързо и си лягаше рано. Нищо особено — но точно това устройваше напълно Емилия.
Връзката им изглеждаше стабилна дори без особена страст: Александър не носеше цветя просто така или да организира романтични вечери — но Емилия никога не го очакваше от него. Най-важното беше до себе си да има надежден мъж: такъв който нито пие много, нито кръшка или прави сцени.
Говореха си за бъдещето: почивка в Турция или покупка на употребяван автомобил — но дори нямаха представа колко скоро всичко ще се промени… Или може би дълбоко в душата си Емилия усещаше колко крехък е този покой? Просто гонеше тревожните мисли надалеч…
Росица започна да се оплаква на сина си колко ѝ е трудно сама вкъщи. Първо бяха редки вечерни телефонни обаждания: тогава Александър излизаше на балкона и говореше тихо – но притеснено – по телефона.
После обажданията зачестиха: веднъж ключовете се загубиха – майката цял час стоя пред входната врата разплакана; друг път изгоря крушката – а нямаше кой да я смени (опасно било сама да се качи на стол). Или просто нямаше кой да напазарува – торбите тежат много, а магазинът е чак три спирки с автобуса.
Александър слушаше майка си със съчувствие и все по-често след работа минаваше през нейния дом. Емилия виждаше всичко това – засега обаче мълчаливо наблюдаваше ситуацията: разбирала бе добре колко самотна е Росица и че ѝ е истински трудно… Не желаеше да изглежда безчувствена пред другите хора.
