И когато Евелина се приближи до борда, разперила ръце, за да поеме морския бриз, Иван безшумно застана зад нея. С едно рязко движение той я блъсна във водата. Евелина не разбра какво се случва – само за миг усети студената прегръдка на морето и отчаяно се опита да изплува, но лодката вече се отдалечаваше. Иван стоеше на палубата и гледаше как вълните поглъщат жена му. В съзнанието му звучеше само един глас: „Сега всичко ще бъде наше.“
Три години по-късно животът на Иван и Калина изглеждаше като сбъдната мечта. Те живееха в луксозен апартамент в центъра на София, харчеха левове без притеснение и планираха екзотични пътешествия. Но една вечер, когато Иван се прибра у дома, намери върху масата писмо без подател. Почеркът беше до болка познат…
Иван и новата му любима живееха спокойно: парите бяха в ръцете им, имаха къща край морето, пътуваха… Но точно тогава дойде първият удар.
Анонимно писмо пристигна в красив плик без подпис. Само една фраза: „Тя не се е удавила“. Сърцето на Иван се сви. Той стисна листа толкова силно, че пръстите му побеляха.
От този ден всичко започна да се срива. Всяка нощ му се струваше, че някой го наблюдава от сенките. Телефонните обаждания, в които отсреща цареше мълчание, го докарваха до лудост.
Любовницата му, Калина, първоначално се смееше на страховете му, но скоро и тя забеляза странности: следи в пясъка край къщата, отворен прозорец, който не бяха оставяли така.
Месец по-късно Иван получи ново послание. Този път — снимка: на нея жена в рокля, много приличаща на Евелина, стоеше на брега. Надписът гласеше: „Върнах се“.
