Нейната адвокатка, жена с безупречен външен вид и проницателен, остър поглед, не остави на бившия ѝ съпруг нито един шанс да скрие каквото и да било имущество или да договори условията по негов вкус.
От страна на сестра ѝ Нели започнаха да пристигат съобщения — първо извинително, после умоляващо за прошка, а след това и ядосано, пълно с обвинения и обиди. Всяко ново съобщение нараняваше Милена все по-силно, но тя не отговаряше и накрая изтри номера на сестра си от телефона си, сякаш я зачеркваше от живота си.
Една вечер, уморена и малко объркана, тя преглеждаше стари фотоалбуми. Погледът ѝ попадна на снимка, която веднага събуди буря от емоции в нея. На фотографията тя и Нели седяха в кафене — още много млади, прегърнати силно и изглеждаха истински щастливи. На гърба беше написано: „Сестри — завинаги“. Но тези думи сега звучаха като горчива ирония. Милена стисна снимката в ръце, пое дълбоко въздух и без да се замисля я разкъса наполовина, а после я хвърли в кошчето за боклук. Този жест ѝ се стори необходим — като символичен разрив с миналото, с онова, което вече не съществува.
Новият живот изискваше нови решения и първото от тях беше — да започне всичко начисто, без да се обръща назад. След три месеца Милена нае апартамент в друг квартал на града. Просторен и светъл, с големи прозорци към живописен парк. Тук нямаше никакви следи от предишния живот — нито общи снимки, нито подаръци или спомени, които можеха да я задържат. Всяка подробност в този апартамент говореше за началото на нова глава.
Тя се записа на курсове по испански език — за да разшири хоризонтите си и да потъне в нещо ново. Започна също така да посещава йога занимания — за баланс между тялото и душата. Вечерите прекарваше по майсторски класове по фотография — откривайки света през обектива на камерата си. Всеки ден беше планиран до последната минута: изпълнен с нови впечатления, нови хора и нови възможности.
Един ден по време на курс по фотография тя се запозна с Максим — преподавателят им и страстен пътешественик. Той беше мъж с открита усмивка и внимателни добри очи; очи, които сякаш виждат истинската ѝ същност. След занятието разговаряха дълго време, а после изпиха кафе заедно в уютно кафене наблизо.
— Трудно ли е да започнеш всичко отначало? — попита Максим като наблюдаваше замисления ѝ поглед към пяната върху чашата кафе.
Милена помълча малко сякаш подрежда мислите си; после тихо отвърна:
— По-трудно беше да не започна.
В гласа ѝ вече нямаше горчивина или обида. Вместо това звучеше спокойствие и някаква вътрешна сила — сила родена след дълги преживявания и разочарования. Предателството, което някога ѝ се струваше непоносимо тежко вече бе останало назад: като стара почти забравена история оставена окончателно в миналото. Пред нея стоеше нов живот: нейният собствен живот изпълнен с надежди и възможности.
Вдигайки очи към усмивката на Максим тя почувства как за първи път от много време насам диша истински свободно.
