Милена се движеше бавно из апартамента, всеки неин крач напомняше стъпване по минно поле. Вътрешният ѝ покой се разпадаше с всеки удар на сърцето – тя едновременно се чувстваше като ловец, който дебне плячката си, и като преследвана жертва, хваната в капана на собствените си съмнения.
Изведнъж в спалнята нещо падна. Тихият, но отчетлив звук отекна в напрегнатата тишина и разкъса крехкото мълчание, наля още тревога във въздуха.
– Кой е там? – Милена рязко се обърна към Нели; гласът ѝ прозвуча твърдо и предпазливо, сякаш бе готова за всичко.
Сестра ѝ пребледня така, сякаш я бе заляла ледена вълна. В коридора се чуха мъжки стъпки – бавни, уверени и до болка познати. Това бяха стъпките на Георги.
Той излезе от спалнята, закопчавайки ризата си в движение, и застина насреща ѝ. За няколко секунди настъпи абсолютна тишина – онази преди рухването на всичко познато.
– Милена… – започна Георги, но тя вдигна ръка и го спря само с един жест.
Нели отстъпи назад към стената, сякаш опитвайки да се слее с нея и да стане невидима – да избяга от гнева и болката, които изпълваха стаята. Между съпрузите увисна тежко мълчание – наситено с предателство, ярост и горчивина. Милена забеляза следи от познато червило по яката на Георги и разхвърляното легло в спалнята – всичко говореше ясно: техният подреден живот се разпадаше пред очите ѝ.
Бракът ѝ, доверието ѝ и надеждата за бъдеще се разбиваха на хиляди парченца точно в този миг. Тя усещаше как сърцето ѝ се свива от болка, но не позволяваше на сълзите да избягат навън.
– От кога? – прошепна Милена тихо; гласът ѝ трепереше от потисната ярост и болка.
Георги мълчеше; погледът му отбягваше нейния. Нели нервно дърпаше края на блузата си – сякаш търсеше опора сред хаоса.
– Отговаряй! – внезапно извика Милена; викът беше остър и болезнен дори за самата нея.
– Половин година… – промълви Георги тихо, сякаш думите му можеха да бъдат последния удар. – Ние… се влюбихме един в друг…
Думата „любов“ прозвуча фалшиво като евтина театрална декорация — празен звук без нищо общо с истинските чувства. Милена се усмихна горчиво — с болка и дълбоко презрение, което вече не можеше да скрие.
– Любов? Това ли наричаш любов? – гласът ѝ беше остър; едва удържаше треперенето си. Тя посочи към Нели до себе си: – Моята сестра. Единствената ми сестра…
Предателството беше двоен удар — болезнен и напълно неочакван.
