Милена паркира колата си пред входа на сестра си, сърцето ѝ биеше малко по-бързо от вълнение за предстоящата среща. В главата ѝ се въртяха куп мисли, които бързаше да сподели с Нели — новините за дългоочакваното повишение в работата, плановете за предстоящата отпуска, подробности около семейното тържество, което щяха да празнуват само след няколко дни. Спонтанността винаги беше нейна запазена марка и днес тя реши да не отлага посещението, надявайки се на топла среща и подкрепа.
Излизайки от колата, тя машинално огледа паркираните автомобили, както обикновено забелязвайки дреболии, които преди са ѝ убягвали. Но изведнъж застина — сред тях стоеше много познат и едновременно чужд лъскав сребрист джип на съпруга ѝ Георги. Точно този, който би трябвало да е паркиран до офиса му в центъра на града, където обикновено прекарва по-голямата част от работния ден.
Времето сякаш спря за миг. Милена усети как пулсът ѝ започна да бие учестено във слепоочията, а дишането ѝ стана накъсано и неравномерно. Какво прави той тук? Защо колата му е паркирана точно пред входа на сестра ѝ посред работен ден? Тази мисъл я разкъсваше отвътре, пораждайки тревога и съмнения, които тя упорито се опитваше да потисне.
Само десет секунди по-рано беше безгрижна и щастлива в очакване на приятен разговор и подкрепа. Сега всяка клетка от тялото ѝ беше напрегната в очакване — очакване на обяснения, признания или може би дори оправдания. Сърцето ѝ блъскаше така силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите ѝ, а умът жадно улавяше всяка дребна подробност, която можеше да хвърли светлина върху случващото се.
Ръката ѝ неочаквано затрепери докато натискаше бутона на домофона. Зад гърба ѝ все още стоеше сребристият автомобил — ням и студен свидетел на ситуацията, способен да промени всичко за миг. Тя пое дълбоко въздух в опит да запази спокойствие въпреки бушуващите вътре емоции.
Вратата се отвори след няколко минути, които за Милена се сториха цяла вечност. Пред нея стоеше Нели — сестра й — чието лице с усмивка се опитваше да скрие тревогата си. Усмивката й беше напрегната, а погледът й избягваше директния контакт — сякаш се опитваше да скрие истината, която вече не можеше повече да бъде прикривана.
— Здрасти — гласът на Нели звучеше прекалено спокойно, почти престорено. — Влизай.
Милена пристъпи навътре. В апартамента ухаеше познат парфюм — лек и едновременно пронизителен като напомняне за това кой наскоро е бил тук. На масичката до дивана стоеше недопита чаша кафе, а върху самия диван лежеше мъжко яке захвърлено небрежно — сякаш собственикът му току-що е излязъл набързо.
— Георги тук ли е? — попита Милена рязко без поздрави и дори без да свали връхната си дреха. Гласът й прозвуча твърдо с нотка скрита болка и недоверие.
Нели извърна поглед като че ли търсеше с какво да си заеме ръцете или просто начин как да избегне ситуацията. Започна нервно да се суети около чайника в кухнята все едно печелеше време.
— От къде ти хрумна това? — опита се тя неловко да замаже положението но гласът я издаде – прозвучаха нотки вина и страх които трудно можеха да бъдат скрити.
