Седнах до прозореца с чаша в ръка. Отворих крилото – нахлу свеж въздух, ухаещ на дъжд и листа. Беше началото на октомври, дърветата жълтееха.
Свободна съм. За първи път от толкова години мога да правя каквото поискам.
Телефонът завибрира. Съобщение от Нели: „Е, как мина?“
Отговорих: „Развеждам се. И се чувствам прекрасно.“
Почти веднага дойде отговор: „Е, това трябва да се отпразнува! Утре вечер!“
Усмихнах се. Допих чая си, измих чашата. Огледах апартамента – моят апартамент, моите вещи, моят живот. Никой няма да мърмори, че е прашно. Никой няма да настоява за вечеря навреме. Никой няма да ми казва, че трябва да си стоя вкъщи.
Ще живея за себе си. Най-сетне.
На следващата сутрин се събудих от слънцето. Станах, протегнах се. Сварих кафе, извадих йогурт от хладилника. Пуснах музика – силно, както преди не можех, защото Тодор се дразнеше.
Звънна телефонът. Тодор.
– Ще дойда за нещата си тази вечер.
– Добре. Куфарът е в коридора.
– Йорданка, може би още ще помислиш?
– Не, Тодор. Вече реших всичко.
Замълча.
– Както искаш тогава.
Затвори телефона.
Пуснах водата в душа и се съблякох. Погледнах се в огледалото – обикновена жена на четиридесет и две години. Нито млада, нито стара. Малко закръглена, с прошарена коса. Но в очите ми имаше блясък – жив истински блясък.
Харесвам тази жена в огледалото.
След душа облякох дънки и новата блуза, която си купих миналата седмица – яркосиня блуза. Тодор казваше, че синият цвят не ми отива. А на мен ми харесваше.
Приготвих се за работа. До вратата видях куфара с вещите на мъжа ми – скоро ще го вземе и това е всичко; тази глава е затворена.
Навън беше топъл есенен ден; листата шумоляха под краката ми докато вървях към спирката и мислех как довечера ще изляза с Нели; после в събота пак ще ходя на танци; а следващия месец искам да запиша някакви онлайн курсове за допълнителна работа – мечтая го отдавна.
Имам толкова планове! И всички са само за мен!
На работа шефът ме похвали за проекта; колегите ме поканиха на обяд – приех; преди винаги отказвах и бързах вкъщи да готвя вечеря.
Сега вече не трябва да бързам никъде.
Вечерта като се прибрах вкъщи куфарът вече го нямаше в коридора – Тодор беше взел вещите си докато ме нямаше; сигурно нарочно избра време така че да не се засечем…
И правилно! Така е по-лесно!
Свалих обувките си и отидох в кухнята; сложих чайника на котлона; приближих до прозореца — във вазата стояха хризантеми — свежи и ярки… Навън постепенно притъмняваше — светлините по съседните блокове започнаха да светят една по една…
Телефонът завибрира — Нели: „Излизай вече! Чакам те пред входа!“
Грабнах якето и чантата си… Погледнах се набързо в огледалото в антрето — оправих косата си и сложих червило… Нищо особено — изглеждам прилично!
Изтичах навън — Нели стоеше до колата си и махаше с ръка:
– Най-после! Хайде да празнуваме свободата ти!
Качих се при нея и затворих врата:
– Хайде!
Нели пусна музика и потеглихме… Гледах през прозореца преминаващите къщи, дървета хора… Вътре ми беше топло и спокойно…
Ще успея! Вече успявам… И ми е добре — толкова добре както не ми е било отдавна…
