Гледах банкнотите и усещах как нещо се размърдва вътре в мен. Яд? Огорчение? Не знам. Но изведнъж си помислих — наистина, кога за последно съм мислила за себе си?
На третия ден ми се обади Нели. Моята приятелка, с която сме близки още от училище. Гласът ѝ беше бодър, почти весел.
— Йорданка, стига си киснала! Обличай се, след час те чакам. Ще отидем на танци!
— Какви танци, Нели? Не ми е до това.
— Точно затова! Няма да ти позволя да се превърнеш в зеленчук. Обличай се и излизай!
Исках да откажа, но намерих само слаби оправдания. Нели не ме слушаше.
— Решено е. Чакам те!
Погледнах се в огледалото. Разрошена коса, стара домашна блуза, лицето ми подпухнало от сълзи. Господи, на какво приличам.
Обух дънки, намерих светла блуза в гардероба. Гримирах се — ръцете ми трепереха и спиралата се размаза. Изтрих я и опитах пак. Получи се някак.
Танцовото студио беше в съседния квартал, в мазето на стара сграда. Нели ме дърпаше за ръката, а аз се дърпах.
— Нели, не мога да танцувам.
— Там ще научиш, не се притеснявай!
Залата беше малка с огромни огледала по стените. Миришеше на пот и евтин освежител за въздух. Подът скърцаше под краката ни. Имаше около петнадесет жени — всяка на различна възраст, всички весели и разговарящи помежду си.
Пуснаха музика. Инструкторката показваше движенията и всички повтаряха след нея. Стоях в ъгъла и се чувствах като дървена кукла — тялото ми не ме слушаше, краката ми се оплитаха едно в друго. Какво правя тук? Защо?
Погледнах отражението си — и изведнъж видях не уморената домакиня или потиснатата съпруга, а просто жена, която опитва да танцува под музиката. И по лицето ми имаше усмивка — несигурна и леко смутена, но усмивка.
— Ето! — извика Нели до мен. — Виж се само колко си хубава!
Засмях се. За първи път тези дни — истински смях от сърце. И почувствах как нещо вътре ме отпуска; сякаш стегнатото въже около мен през всичките тези години малко по малко хлабее.
Чувствам се добре. За първи път просто ми е добре.
На следващия ден Тодор позвъни по телефона докато бях на работа.
— Как си? — гласът му беше сух и делови.
— Добре съм.
— Дойде сметката за парното и водата; прати ми половината сума.
— Добре.
Настъпи пауза; чувах как диша отсреща.
— Почистила ли си поне?
Ето го пак това… Започна отново…
— Тодорe, какво те интересува?
— Как защо? Това е нашият апартамент все пак.
— Моят апартамент е вече — казах по-уверено отколкото очаквах сама от себе си.
Той издиша раздразнено:
— Ето точно това ти е проблемът, Йорданка! Съвсем изпусна контрол над себе си…
Затворих телефона просто така — натиснах червеното копче и го оставих на бюрото си без да треперя вече с ръце; отвътре бях спокойна.
Няма повече да давам обяснения.
Няма повече да го правя.
У дома беше тихо.
Сварих кафе и седнах до прозореца.
Във вазата на масата стоеше зюмбюл – напълно изсъхнал; все забравях да го хвърля.
Сега станах – изхвърлих сухото цвете и налях прясна вода във вазата.
Утре ще купя нови цветя…
