Дълго гледах телефона. Тодор звънеше трети път тази вечер, но не вдигах. На екрана светеше часът — половин единадесет. Преди по това време вече щях да мия чиниите след вечеря, да забърсвам масата, да простирам прането. А сега седях на дивана с чаша изстинал чай и мислех колко много се промени всичко само за три седмици.
А всичко започна от онази вечер. Прибрах се у дома след работа към осем, набързо хвърлих чантата на стола и извадих от хладилника кюфтетата, които бях приготвила сутринта. Тодор влезе в кухнята точно когато слагах тигана на котлона.
— Е, къде е вечерята, Йорданка? — говореше спокойно, но веднага усетих напрежението в гласа му.
— Сега ще стопля, след пет минути всичко ще е готово.
Той отиде до масата и прокара пръст по плота.
— Прах. Пак навсякъде има прах. Изобщо чистиш ли?
Мълчах и обръщах кюфтетата. Ръцете ми трепереха — дали от умора или обида, не знам.
— Уморявам се, Тодор. Все пак вече работя.
— Това не е твоя работа! — повиши глас и аз подскочих. — Защо ти е тази работа, като у дома е мръсно, няма вечеря и аз като глупак чакам?
Господи, докога така? Обяснявах му — парите не стигат. Или той мисли, че маникюр веднъж на три месеца е нормално?
— Трябват ни пари — казах тихо. — Заплатата ти не стига дори за нормални продукти.
— Трябва да си по-икономична! Други жени се справят, а ти…
Замълча и се обърна към прозореца. Аз изключих котлона и сложих чинията пред него. Седнах срещу него с усещането как вътре всичко се свива на стегнат възел.
— Чуй ме — погледна ме Тодор. — Нека поживеем отделно за малко. Имам нужда от време да преосмисля всичко.
— Какво? — първоначално не разбрах.
— Да си починем един от друг. Един приятел ми каза — при тях с жена му така станало и после всичко се оправило. Аз ще отида при Калина за известно време, а ти тук помисли как искаш да живееш нататък.
Стана без дори да докосне храната си и излезе от кухнята. Останах да седя срещу чинията с кюфтета; буца ми заседна в гърлото и едва дишах.
Той си тръгваше. Просто така ставаше и си тръгваше.
След час Тодор събра багажа си и замина. Апартаментът беше мой – наследство от баба ми – така че трябваше той да напусне жилището ни. Изпратих го до вратата; опитах се да кажа нещо, но той само махна с ръка:
— Ще се чуем по телефона.
Вратата хлопна зад него. Стоях в коридора и слушах тишината – такова мълчание нямаше у дома ни отдавна: никакво хъркане откъм спалнята, никакво мърморене или упрекване.
Първите два дни плаках непрестанно – плаках на работа в тоалетната, плаках у дома в кухнята, плаках преди сън… Какво ще правя сама? Как ще се справя? Звънях на Калина; тя идваше при мен вкъщи и ме милваше по главата като малка:
— Йорданка, може би така е по-добре — каза тихо тя като бършеше сълзите ми.— Виж се само… Направо си съсипана вече…
Извади пари от чантата си и ги пъхна в ръката ми:
— За боядисване на коса са тези! Не пести за себе си, Йорданка!
