В петък, привечер, на вратата се позвъни.
Анна Добрички отвори с недоверие – нито очакваше куриер, нито имаше някакви очаквания.
На прага стоеше жена на около четиридесет години, с евтино кожено яке, ярко червило и черна папка в ръка.
– Здравейте. Вие ли сте Анна Добрички?
– А ако не съм аз? – намръщи се Анна Добрички, оглеждайки жената като съдебен изпълнител.
– За вас е призовка. От Тамара Петров.
Секунда. Две. Тишина. После избухна смях. На глас. Такъв смях, за да не извикаш от отчаяние.
– Извинете, казахте… призовка? Тя ме съди?
– Да. За признаване на правото ѝ да ползва жилището. Като майка на собственика.
Анна Добрички седна направо върху табуретката. Същата онази, на която някога седеше Тамара Петров и мажеще петите си с крем, разказвайки как „в този апартамент никой освен нея не може да приготви картофите както трябва“.
– А собственикът кой е? – попита Анна Добрички вече знаейки отговора.
– Иван Кирилов – жената започна да рови из документите си – Апартаментът е на негово име.
– Ето това – каза Анна Добрички – вече е интересно.
Два дни по-късно Анна Добрички се срещна с Иван Кирилов. Той дойде в кафенето със смутено лице – като ученик на изпит по математика, когото изведнъж викат по литература.
– Не знаех, че ще подаде иск – започна той директно. – Кълна се, мислех си просто, че се ядосва. Наистина ли подаде?
– Вече донесе призовката лично – отсече Анна Добрички. – С блясък в очите си беше! Все едно това не е съдебен документ, а покана за сватба.
Той хвана главата си с ръце.
– Но ти знаеш каква е тя… Мисли си, че има право и че аз съм длъжен… Аз така или иначе напуснах всичко това! Вече живея в друг свят! Мога да ти прехвърля документите! Просто не мислех, че ще стане чак така…
– Стоп! – тя вдигна ръка. – Прехвърлиш ли? А преди това мислеше ли как уреждаш всичко? Мислеше ли когато правеше видимо апартамента общ? Когато аз плащах половината ипотека, Иван Кирилов?
– Това беше… формално…
– Не, Иван Кирилов! Формално беше когато се ожени за мен, а реално остана синчето на мама!
Той наведе поглед надолу и настъпи тягостно мълчание.
– Ще поправя всичко… Ще прехвърля дела ти… Нека бъде честно… И пред съда ще кажа: тя няма право да живее тук…
– Не трябва! – каза спокойно Анна Добрички и допи кафето си. – Нищо няма да прехвърляш!
– Защо?
– Защото подавам насрещен иск: за разделяне и компенсация! Всичко ще стане по закон! Не според съвестта ти (която никога не включи), а според хартията! Стига мечти и розови облаци! Искаше да седиш на два стола — сега стой сам в съда! Аз там ще се оправя без теб!
Той сякаш искаше още нещо да каже — но само отвори уста и я затвори пак. Тръгна бавно към изхода.
Делото беше след два месеца — със студове и локви по улиците; със зала миришеща на стар балатум и чужди съдби…
Тамара Петров дойде с адвокат във виолетово сако и купчина аргументи как „тя не е просто свекърва — а пазителят на семейното огнище“.
Иван Кирилов изглеждаше като застинало извинение: говореше тихо; потвърждаваше че Анна Добрички плащала ипотеката; че майка му действително влизала без разрешение; че жилището принадлежи и на двамата им…
Съдията слушаше внимателно; прелистваше документи; задаваше уточняващи въпроси…
Накрая произнесе решението: отказва правото за ползване от страна на Тамара Петров; дели апартамента наполовина между Анна Добрички и Иван Кирилов; отчита общите плащания по кредита и брака им…
Анна Добрички се усмихна леко — първата истинска усмивка от много време насам…
Когато излизаше от залата Тамара Петров просъска:
— Още ще съжаляваш… Такива мъже вече не правят!
— И слава богу — отвърна спокойно Анна Добрички докато обличаше палтото си — иначе щях да пиша още една призовка!
След три седмици Анна Добрички продаде дела си — по-скъпо отколкото очакваше; купи малко студио в нова кооперация: един ключ; една кана за чай; един човек срещу огледалото…
И това ѝ беше повече от достатъчно.
КРАЙ
