— Вече е късно, Иване. Всичко е късно. Ти не ѝ даде просто ключ — ти ѝ даде право. А от мен това право го отне. Оказва се, че аз съм тук на чужда милост. Докато на майка ти не ѝ омръзне, докато не реши, че съм „годна“. Докато ти стоиш между нас като портиер.
Той пристъпи към нея и я хвана за ръката. Тя не се дръпна. Просто го гледаше.
— Не исках да те загубя — каза той тихо. — Просто се опитвах да задържа всички.
— Ти не си клоун на арената, Иване. Възрастен мъж си вече. Не трябва да задържаш, а да избираш. А ти ме заклещи между себе си и майка си като в междуградски автобус: на нея ѝ е удобно, а на мен ми е зле.
Той застина. Мълчеше. После каза:
— Ще си тръгна. За известно време. Ако трябва. Просто… помисли си добре, става ли?
Анна Добрички кимна. Той тръгна към асансьора. Когато вратата се затвори след него, тя издиша дълбоко. Не плака — просто усещаше как вътре в нея потъва нещо тежко като бетон във фундамент. Строеше се новото ѝ аз.
На третия ден от самотата тя срещна майка му пред входа.
Тамара Петров стоеше с чанта и плик в ръцете си. От плика стърчеше опашката на един легендарен пай — от онези, които тя „просто носела“.
— Анна Добрички — каза тя с усмивка, която се опитваше да бъде мила, но приличаше повече на спазъм — може ли за малко?
— По-добре за кратко — отвърна Анна Добрички. — Сбогом.
— Какво ти става? Аз всичко правя от сърце… Чистене, готвене… Като родна дъщеря те приемам…
— Като родна дъщеря ли значи да излизате сутрин от спалнята ми с изражение сякаш сте направили всичко правилно, а аз живея по погрешка?
Тамара Петров рязко реагира:
— Неблагодарница! Целия си живот дадох за сина си! А той стана чужд покрай теб! Между нас застана! Няма да го позволя!
— Вече и не можете знаете ли защо? — Анна Добрички се изправи и я погледна право в очите: — Защото прекалихте твърде много вече! Не просто сте отключили врата – навлязохте в гардероба ми, в режима ми, в брака ми! А сега се чудите защо ви показаха пътя!
— Нямаш право да изгониш сина ми! — извика свекървата й и хвана сърцето си.
— А вие нямахте право да идвате така — отвърна спокойно тя.— Сметките са ни уредени.
Пайът остана в плика върху пейката – символ на поражението: мазен, пластовиден и ненужен вече пай.
Анна Добрички подмина леко като вятър.
Зад гърба й беше миналото.
Пред нея – неизвестното,
но поне беше нейното собствено.
След седмица Иван Кирилов пак позвъни.
Този път – не за да се върне.
— Наех стая до работата си – каза той.— Казах на майка ми, че няма повече да живея с нея.
Никакви ключове.
Никакви посещения.
— И после какво?
— Не знам… Просто ако поискаш – обади се или ела.
Ще те чакам.
Но само по твоите правила.
— Късно е вече, Иване – отвърна тя.— Аз вече живея по своите правила.
И изключи телефона.
Минаха три седмици.
Странно чудо – оказа се самотата не убива.
Дори донякъде е приятна,
ако никой вече не разхвърля чорапи у дома
и никой не пере бежовия ти сутиен със старата кърпа за лапите на кучето.
Анна Добрички започна да диша.
Не дълбоко както по йога,
а нормално,
леко…
В началото беше странно:
хладилникът почти празен,
но никой не мрънка;
чехлите строени като войници;
огледалото в банята показва само нейния образ,
а не сенката на жената,
която идваше всеки понеделник и петък
да „провери дали молецът още гризе моралния облик на снаха й“.
Между другото Тамара Петров звъннала точно два пъти:
първо само дишала по телефона,
после оставила съобщение:
„Анна Добрички,
разгорещила си се малко…
Но аз лошо няма да държа!
Синът ти златен човек!
Просто ти още нямаш подход към него.“
На това съобщение Анна Добрички реагира както към студена супа:
изля го и забрави веднага след това.
Иван Кирилов повече не звъннал –
явно разбрал…
или поне така изглеждаше…
А това също беше форма на разбиране…
