Но в сряда, когато се прибра у дома след работа, тя отвори вратата — и разбра, че страховете ѝ са били твърде скромни.
В антрето стоеше Иванка Шуменски — същата приятелка на свекървата, прегръщайки прахосмукачката им като родна. А Тамара Петров по това време бършеше огледалото в спалнята.
— Ох! — възкликна тя, изпускайки кърпата. — Анна Добрички, защо си толкова рано?
— А ти защо си ТОЛКОВА късно? — каза бавно Анна Добрички. — И как изобщо влезе тук?
— Ами Иван Кирилов ми даде ключето. За да мога да помогна, докато сте на работа…
Докато сте на работа. Не попита, не предупреди, просто реши — и даде ключа. Анна Добрички бавно свали шалчето си.
— Да помогнеш… — каза тихо тя. — Значи да влезеш в спалнята ми, в гардеробите ми, да смениш чаршафите, да поканиш приятелка, да ползваш нашата прахосмукачка и може би моята спирала за мигли — това вече е помощ?
— Ееее, не се ядосвай толкова! — засмя се Иванка Шуменски. — Всичко го правим за вас!
— Е, а сега ще направим така че да освободите апартамента — прошепна Анна Добрички с усещането как гневът и обидата се надигат в гърдите ѝ. — А после ще освободим и брака.
Тамара Петров застина.
— Какво каза?
— Това което чухте. И двете – вън! На Иван Кирилов сама ще му кажа всичко. Включително къде ще живее отсега нататък.
Иванка Шуменски се сви като балонче. Тамара Петров се поколеба.
— Анна Добрички, ама ти не разбираш…
— Всичко разбирам. Само затворете вратата след себе си. Все пак предпочитам да живея със заключени врати вместо с изненади.
Тя остана права докато двете не излязоха. После се обърна и автоматично смени ключалката. Повика майстор. Купи нова брава и я монтираха.
Когато Иван Кирилов пристигна вечерта, ключът му вече не ставаше.
— Анна? — почука той по вратата. — Какво става?
— Тук вече нямаш място, Иван Кирилов! Щом избра майка си – нека тя ти даде стая под наем!
— Шегуваш ли се?
— Не е смешно, нали? – каза тя спокойно. – А всичко започна толкова просто… С едни ключове…
Той стоеше във входа – глупаво изгубен като дете на гарата без посока. А Анна Добрички беше от другата страна на вратата – и за първи път от много време усещаше себе си зряла жена.
На следващата сутрин Иван Кирилов дойде с цветя – рози: червени като че ли кръвта на съвестта му сама бе избрала цвета им. Стоеше пред входната врата и натискаше звънеца – изглеждаше така сякаш сам тръгва към собствения си ковчег; само че вместо капак държеше шапкарска торба и букет от кварталния магазин.
Вратата се отвори след няколко минути: срещу него не стоеше разгневена или разплакана жена – а спокойната Анна Добрички; което беше още по-страшно.
– Аха… значи можеш да ходиш пеша – каза тя облегната на касата на вратата – без ключове и без инструкции от мамината чанта!
– Моля те… – протегна той букета към нея: – Аз… виновен съм… Мислех си че ще размислиш… Ще ти мине… Това са дреболии…
Тя пое букета бавно; сложи го във ведро без вода.
– Нека постоят така както нашия брак: ще изсъхнат и увехнат; красиво но напълно безполезно…
Той мълчеше; търсеше погледа ѝ с очи пълни с обида умора и някакъв нов тих гняв: онзи който вече не крещи а действа хладнокръвно.
– Наистина мислех най-доброто… Мама просто се тревожи… Няма никого освен мен…
– Освен теб! – прекъсна го тя рязко.– А аз какво имам? Никого! Но теб това явно не те тревожи: ти избираш! И вече избра!
– Не съм избирал! – повиши тон той но веднага го сниши.– Просто едни ключове са това! Ключове бе, Анна Добрички! Не любовница; не двойствен живот; не предателство…
– Така ли? Знаеш ли каква е разликата между изневярата и ключовете? Изневярата е когато друга жена легне до теб в леглото ми; а ключовете са когато тя просто влиза там без покана!
Той наведе глава:
– Добре… Добре де… Ще взема обратно ключовете от майка ми…
