Към съботната сутрин Анна Добрички беше решила, че ако мъжът ѝ каже още веднъж, че майка му „просто иска да помогне“, ще го зарови в коша за пране, върху който той седи като клоун, и повече няма да го изправи.
Иван Кирилов, междувременно, точно това и каза.
— Тя просто иска да помогне, Анна Добрички — въздъхна той, масажирайки врата си, сякаш спорът с жена му беше физически труд. — Ти самата се оплакваше, че не успяваш да переш…
— Оплаквах се на теб. Не на нея. И знаеш ли, дори пералнята се справя по-добре от майка ти. Поне не пита защо имам черни гащи вместо розови.
Анна Добрички сгъна халата си на стола, но мислено — навиваше мъжа си на руло. И го подпали. Тамара Петров, майката на Иван Кирилов, ѝ причиняваше постоянна алергия. Не като тази към прах или котки. А онази алергия, при която ти идва да ревеш в банята и после да пуснеш обява: давам под наем мъж — жив, безполезен, с придан под формата на майка на телефона 24/7.
— Анна Добрички, стига вече — уморено потърка челото си Иван Кирилов. — Все пак тя не е чужда… Това е майка ми.
— А аз? Аз каква съм тогава? — Анна Добрички пристъпи по-близо с кръстосани ръце пред гърдите си. — Временно пребиваваща? Или ти харесва да живееш на два фронта: тук любовта ти, а там мама с кюфтетата и ключовете?
Той не отговори. И тя разбра: ключовете са проблемът. Наистина е решил да даде ключове от апартамента им на Тамара Петров. Или вече ги е дал.
— Почакай… — тихо каза тя и го погледна в очите. — Искаш ли да ѝ дадеш ключове?
— Просто се тревожи! — изведнъж изрева той и сам се стресна от гнева си. — Страх я е дали ни е трудно! Че може нещо да ви се случи…
— На нас?.. — Анна Добрички изсумтя и тръгна към кухнята. — Слушай ме добре: всичко ще започне точно след като тя получи ключовете! Щом нахлуе тук в десет сутринта с баница и приятелката си Иванка Шуменски от съседния вход! И с репликата: „А защо ви е прането неизгладено?“
Иван Кирилов мълчеше. Това беше вторият им скандал този месец по една и съща тема – темата за нахлуването. Не просто нахлуване – окупация направо. Тамара Петров се смяташе за законната императрица в този дом, а Анна Добрички – за някаква временна прищявка на сина ѝ, която трябва просто да бъде изтърпяна.
Когато последния път дойде „само за да помогне“, Анна Добрички откри бурканчето си с крем не там където трябваше; в банята висеше чужда кърпа; а в кухнята стоеше салатиера надписана „нашата семейна реликва“. Реликвата беше купена от супермаркета до блока – но жената вярваше магически в собственото си самозаблуждение.
— Знай едно… — каза Анна Добрички докато оставяше чашата върху масата – ако направиш дубликат от ключовете за нея – аз ще си тръгна! Сериозна съм, Иван Кирилов! Няма да деля леглото си с майка ти! Даже ако спи в кухнята!
— Никой няма такова намерение… — започна той.
— Недей продължава! – прекъсна го тя.— Аз съм възрастен човек! Искам да чистя когато реша аз; пера когато реша аз; живея в апартамент където не усещам погледите зад гърба ми като Барби изложена във витрина! Не ми трябват нито съветите ѝ за бульона… нито още повече тези за живота!
Той бавно стана и тръгна към входната врата. Взе якето си.
— Къде тръгваш? – попита тя учудено.
— Да подишам малко въздух… Да се успокоя… После ще поговорим спокойно…
— Само недей при мама ти моля те! – извика му след него.— Че ме е страх току-виж ѝ направиш дубликат от себе си!
Вратата хлопна след него.
В тишината Анна Добрички наля кафе за себе си.
Ръцете ѝ трепереха.
Уморена беше.
От нея.
От него.
От тази безкрайно изтощителната битка.
Всичко което желаеше бе спокойствие.
И животът ѝ най-сетне да престане прилича на шоуто „Синът на мамината приятелка и неговата жена – кой ще победи?“
Мина ден.
После още един.
Иван Кирилов стана по-тих.
Излизаше рано; прибираше се късно.
Анна Добрички започваше вече сериозно да подозира че все пак е направил дубликат…
Не питаше – страхуваше се твърде много че ще чуе „да“.
